- Не - отвърна бързо Денил и го обзе тревога. - Повярвайте ми, по-добре е да не се замесвате в това.
- Но...
- Не, Тайенд. По-добре да не разбира колко сте научили. - Денил пришпори коня си и го подкара в тръс. Замисли се за очакващите го дълги седмици на езда и плаване, които го разделяха от срещата с Акарин. Би трябвало да изпитва желание да отлага този момент, но вместо това той искаше да се срещнат колкото се може по-бързо, защото една мисъл го притесняваше особено много.
Какво щеше да се случи с Тайенд, ако Акарин се разгневеше от това, че Денил е продължил проучванията му? Щеше ли неодобрението на Върховния повелител да се простре и върху учения? Можеше ли Тайенд да изгуби достъпа си до Голямата библиотека?
Денил не се интересуваше какви ще бъдат последствията за самия него, стига Тайенд да останеше незасегнат. Каквото и да се случеше, Денил щеше да се погрижи да поеме цялата вина.
Пейката в градината беше приятно затоплена. Сония остави кутията до себе си, затвори очи и подложи лице под лъчите на пролетното слънце. От някъде се чуваха бърборенето на останалите ученици и приближаващите се плътни гласове на по-възрастни магьосници.
Тя отвори очи и видя, че по пътеката се приближават няколко Лечители. Разпозна няколко от по-младите възпитаници. Те избухнаха в смях, а когато двама от тях отстъпиха встрани, Сония зърна познато лице.
Дориен!
Сърцето й подскочи. Тя се изправи и забърза по една от страничните пътечки с надеждата, че той не я е забелязал. Стигна до една малка полянка, обградена от храсти и седна на друга пейка.
Тя бе изхвърлила Дориен от мислите си, защото си мислеше, че ще минат месеци, може би повече от година, преди той отново да посети Гилдията. Но ето, че той беше тук, само няколко месеца след последното си посещение. Защо се беше върнал толкова рано? Дали Ротан не му беше разказал за Акарин? Едва ли. Но може би по време на мисловните им разговори той подсъзнателно беше оставил впечатлението, че нещо не е наред.
Тя се намръщи. Независимо от причината, Дориен щеше да я потърси. Трябваше да му каже, че за нея той вече не е нищо повече от приятел. Това вече беше разговор, за който трябваше да се подготви предварително.
- Сония.
Тя скочи, огледа се и забеляза Дориен, който стоеше на входа на малката градинка.
- Дориен! - Тя се опита да овладее паниката си. Сигурно я беше видял и я беше проследил. Поне нямаше да се налага да разиграва изненада. - Толкова скоро!
Той се усмихна и се приближи.
- Тук съм само за седмица. Татко не те ли предупреди?
- Не... но напоследък двамата не се виждаме често.
- И той така каза. - Усмивката му се изгуби. Той седна до нея и я погледна въпросително. - Взимаш вечерни уроци и прекарваш повечето време в учене.
- Само защото съм безнадежден Воин.
- Аз чувам други работи.
Тя се намръщи.
- Какво си чул?
- Че си се била с няколко ученици наведнъж и си ги победила.
Сония потрепна.
- Или не съм разбрал правилно частта за победата?
- Колко хора знаят за това?
- Доста.
Сония се хвана за главата и изстена. Дориен се засмя и леко я потупа по рамото.
- Регин е отговорен за това, нали?
- Разбира се.
- Защо наставникът ти не направи нищо по въпроса?
Сония сви рамене.
- Мисля, че не знае. А и аз не искам да знае.
- Разбирам. - Дориен кимна. - Предполагам, че ако Акарин тича всеки път на помощ, хората ще решат, че не е направил добър избор. Всички ученици ти завиждат, без да осъзнават, че ще се намират в същото положение, ако станат избраници на Върховния повелител, нищо че са от Домовете. Всеки ученик, избран от него, се превръща в мишена. От тях непрекъснато се очаква да се доказват.
Той замълча и по изражението на лицето му тя се досети, че усилено размишлява.
- Значи само от теб зависи да ги спреш.
Тя се изсмя горчиво.
- Не мисля, че ще има смисъл от нова постановка.
- Нямах предвид това.
- А какво?
Дориен се усмихна.
- Трябва да докажеш, че си най-добрата. Че можеш да го биеш в собствената му игра. Досега какво си направила, за да си върнеш за тормоза?
- Нищо. Нищо не мога да направя. Те са твърде много.
- Сигурно има ученици, които не го харесват - посочи той. -Убеди ги да ти помогнат.
- Никой не разговаря с мен.
- Дори сега? Изненадан съм. Не може да няма такива, които да виждат предимства в това, че са приятели на избраницата на Върховния повелител.
- Ако само заради това искат да сме приятели, не ми трябват.
- Поне ще си наясно с мотивите им. Но защо да не се възползваш от ситуацията?