- Може би защото Регин вкара последния ученик, който се сприятели с мен, в Лечителницата.
Дориен се намръщи.
- Хмм, спомних си. Тогава трябва да измислим нещо ново. -Той отново замълча. Сония се опита да пребори разочарованието си. Тя се беше надявала, че Дориен ще измисли някакъв хитър начин да сложи край на засадите на Регин, но може би проблемът просто не беше по силите му.
- Мисля, че онова, от което се нуждае Регин - каза внезапно той, - е окончателно публично унижение.
Сърцето на Сония спря.
- Нали не смяташ да...
- Не, не от мен. От теб.
- От мен?
- Ти си по-силна от него, нали? Доста по-силна, ако слуховете са верни.
- Ами да - призна Сония. - Затова събира толкова много ученици да му помагат.
- Тогава го предизвикай. Официално предизвикателство. На Арената.
- Официално предизвикателство? - Тя впери поглед в него. -Искаш да кажеш... да се бия с него пред всички?
- Да.
- Но... - Сония си спомни нещо, което беше казал лорд Скоран.
- Такова не е имало от петдесет години - и последното е било между двама магьосници, не ученици.
- Няма правило, което да забранява на учениците да отправят официални предизвикателства. - Дориен сви рамене. - Разбира се, риск винаги има. Ако изгубиш, тормозът ще се засили. Но ако си по-силна от него, как може да изгубиш?
- Уменията могат да победят силата - цитира Сония.
- Вярно, но ти не си лишена от умения.
- Досега не съм го побеждавала.
Дориен повдигна вежди.
- Но ако си силна, колкото казват, по време на занятия са ти нареждали да ограничаваш силата си, прав ли съм?
Тя кимна.
- По време на официалния двубой няма да е така.
Сония усети как я изпълват надежда и вълнение.
- Наистина ли?
- Да. Идеята на официалното предизвикателство е противниците да се изправят един срещу друг без ограничения или помощ. Всъщност това е абсурден начин да се реши един спор. Нито една битка не е доказала правото на някой мъж - или жена.
- Но тук не става въпрос за това - рече тихо Сония. - Важното е да убедя Регин, че не си струва да се заяжда с мен. Щом бъде унизен публично, той няма да се осмели отново да поеме рискове.
- Правилно си схванала мисълта ми. - Дориен се усмихна. - Отправи предизвикателството си на публично място. Той ще бъде принуден да го приеме или ще опетни фамилното си име. После хвърли на глупака един хубав бой, не го жали. Ако след това продължи да те тормози, отново го предизвикай. Но аз не мисля, че ще поиска втори път да се озове в такова положение.
- И няма да ми се наложи да въвличам когото и да било в тази история - ахна Сония. - Никой няма да пострада и няма да се налага да завързвам фалшиви приятелства.
- Напротив - рече сериозно той. - Ще имаш нужда от подкрепа. Той може да реши, че хората ще се възхитят на решителността му, ако не спира да се изправя срещу теб. Събери около себе си група приятели, Сония.
- Но...
- Но?
Тя въздъхна.
- Не съм такава, Дориен. Не искам да бъда водач на някаква си жалка банда.
- Добре. - Той се усмихна. - Не е задължително да си като Регин. Просто покажи, че си добра компания, с което едва ли ще имаш трудности. Аз лично силно ценя общуването с теб.
Тя наведе глава. „Трябва да кажа нещо, за да го отблъсна” - помисли си тя. Но не се сещаше за нищо. Когато отново го погледна, тя видя напрегнатото, разочаровано изражение на лицето му. Мълчанието й се беше оказало достатъчно.
Той се усмихна, но в очите му вече нямаше проблясъци.
- Нещо друго интересно да се е случило?
- Не. Как е Ротан?
- Ужасно му липсваш. Нали знаеш, че мисли за теб като за дъщеря? Той преживя много тежко напускането ми, но тогава знаеше, че трябва да замина и постепенно свикна с тази мисъл. А при теб... това му подейства като силен шок.
Сония кимна.
- На мен също.
Когато влезе в стаята, Ротан посочи на двамата си помощници демонстрационната маса. Щом учениците оставиха товара си, той отключи хранилището и провери дали има достатъчно прибори за следващия час.
- Лорд Ротан - каза едно от момчетата.
Ротан вдигна глава. Когато видя кой стои на вратата, сърцето му прескочи един удар.
- Лорд Ротан - каза Лорлън. - Искам да поговорим насаме.
Ротан кимна.
- Разбира се, Разпоредителю. - Той погледна към двамата ученици и кимна към вратата. Те бързо се запътиха към нея, като спряха за миг, за да се поклонят на Лорлън.
Когато вратата се затвори зад тях, Лорлън отиде до прозореца. На лицето му бе изписано напрежение и тревога. Ротан не сваляше очи от него, защото знаеше, че само нещо изключително важно ще доведе Разпоредителя в стаята му въпреки заповедта на Акарин да не разговарят един с друг.