Да не би нещо да се беше случило със Сония? Ротан усети нарастващ ужас. Нима Лорлън е дошъл да му съобщи ужасните новини с ясното съзнание, че това му развързва ръцете да се опълчи на Акарин?
- Преди малко видях сина ви градината - започна Лорлън. -Дълго ли ще остане тук?
Ротан затвори облекчено очи. Ставаше въпрос за Дориен, не за Сония.
- Една седмица - отвърна той.
- Беше със Сония. - Лорлън се намръщи. - Да не би да са... се сприятелили при предишното му посещение?
Ротан си пое рязко дъх. Той беше предположил - и се беше надявал - че интересът на Дориен към Сония бе повече от обикновено любопитство. Въпросът на Лорлън подсказваше, че онова, което става между двамата, е ясно дори на страничните наблюдатели. Ротан трябваше да бъде доволен, но вместо това тревогата му се засили. Какво щеше да направи Акарин, когато разбере за това?
Ротан внимателно подбра думите си.
- Дориен знае, че ще минат години, преди Сония да може да напуска земите на Гилдията - и тогава тя може да не пожелае да бъде с него.
Лорлън кимна.
- Може би ще се наложи да бъде убеждаван допълнително.
- При Дориен подобни действия често водят до обратното -отвърна иронично-шеговито Ротан.
Лорлън не оцени чувството му за хумор.
- Вие сте негов баща - рече остро той. - Вие най-добре знаете как да го убедите.
Ротан погледна встрани.
- Аз също не искам да се замесва в това.
Лорлън въздъхна и погледна ръцете си. Рубинът на пръстена му проблесна.
- Съжалявам, Ротан. И без това си имаме достатъчно проблеми. Вярвам, че ще направите всичко възможно. Смятате ли, че Сония ще усети опасността и ще го отблъсне?
- Да. - Разбира се, че щеше да я усети. Ротан изпита прилив на съчувствие към сина си. Горкия Дориен! Той сигурно бе предусещал, че Сония ще изгуби интерес към него, предвид дългите години на обучение, които я очакваха и разстоянието, което ги делеше. Но ако синът му знаеше истинската причина, това сигурно щеше да го подтикне към нещо глупаво. Затова беше по-добре да не узнава нищо.
Но как ли се чувстваше Сония? Беше ли й трудно да отблъсне Дориен? Ротан въздъхна. Толкова му се искаше да я попита.
Лорлън отиде до вратата.
- Благодаря ви, Ротан. Ще ви оставя да се приготвите за занятията.
Ротан кимна и изпрати с поглед Разпоредителя. Макар да разбираше примирението на Лорлън, той го презираше. „От вас се очакваше да намерите изход от тази ситуация” - помисли си той зад гърба на мъжа. След това презрението премина в усещане за безнадеждност.
Щом Лорлън не можеше да намери изход, то кой би могъл?
„Рано е още - помисли си Сония. - Едва минава полунощ. Защо съм будна? Да не ме е събудило нещо?”
Усети лек хлад по бузите си. Ветрец. Отвори очи и след миг забеляза тъмния квадрат на мястото на вратата. В мрака проблесна нещо бледо. Ръка.
Това я разбуди напълно. Над ръката се забелязваше бледият овал на лицето му. Останалото не се виждаше, черната му мантия се сливаше с тъмнината.
Какво прави той? Защо е тук?
Сърцето й тупаше силно и тя бе сигурна, че той го чува. Опита се да диша бавно и да не мърда, уплашена от мисълта какво би могъл да направи, ако разбереше, че е будна и знае за присъствието му. Той остана на мястото си непоносимо дълго.
Но за времето между две примигвания вече беше изчезнал и вратата беше затворена.
Тя впери поглед във вратата. Сън ли бе това?
По-добре беше да вярва, че е. Алтернативата беше твърде плашеща. Да, сигурно е било кошмар...
Когато отново се събуди, вече беше утро. Нощният гост от съня й се беше слял с тъмните фигури от кошмарите й; тя ги избута в дъното на съзнанието си, стана от леглото и облече мантията си.
Глава 35
Предизвикателството
На пръв поглед всичко беше наред, но когато Сония се взря отблизо, тя видя, че химикалът в едната колба е помътнял, а съдържанието на останалите се е превърнало в кафяви бучки. Сложната подредба на пръчки и тежести в таймера бе тотално объркана.
Откъм вратата зад гърба й се разнесе познатото кискане, последвано от подигравателни подмятания. Тя се изпъна, но не се обърна.
След разговора с Дориен тя се беше изпълнила с увереност и бе готова да предизвика Регин при първа възможност, но с напредването на деня в нея започнаха да възникват съмнения. Всеки път, когато си помислеше, че всъщност ще трябва да се бие с Регин, идеята й се струваше все по-глупава. Той бе най-добър във Воинските умения, а тя - най-зле. Ако изгубеше, тормозът му нямаше да има край. Не си струваше да рискува.