Можеше да се каже, че ситуацията дори се беше подобрила.
Сония завърза пояса на мантията си и приглади плата. Днес той й се струваше твърде тънък и крехък. „Струва ми се, че е по-добре да нося броня, вместо мантия”.
Тя затвори очи. Искаше й се някой да се върти около нея и да й помага да се преоблича. Ийкмо, естествено, не можеше да стои в стаята й, докато те сменяше мантиите си. Нито пък Акарин, за което тя изпитваше дълбока благодарност към съдбата. Не, липсваше й Тания. Прислужничката на Ротан щеше да я накара да й обещае, че ще победи в днешния двубой и в същото време щеше да успее да я убеди, че загубата няма да има никакво значение за хората, които я обичат.
Тя си пое дълбоко дъх. Установи, че е стегнала твърде много пояса и леко го разхлаби. Нуждаеше се от свобода на движенията. Погледна към подноса със сладкиши и кифли, които Виола беше донесла по-рано. Стомахът й се сви. Тя се обърна и започна да крачи из стаята.
Тя имаше едно-две предимства. Докато „шпионите” на Ийкмо донасяха всичко, което правеше Регин на Арената, собствените й тренировки бяха скрити в предизвикващите клаустрофобия предели на Купола. Ийкмо й беше показал всяка стратегия, която слабите магьосници можеха да използват срещу силните. Беше я посветил във всички методи, които Гарел и Болкан щяха да обучат Регин, плюс още няколко.
Наставникът й се появяваше рядко. Но влиянието му се усещаше навсякъде. Възраженията срещу официалните двубои между ученици затихнаха още същия ден. Болкан очевидно имаше възражения срещу използването на Купола, но не го забрани. А след като Сония влезе вътре, Ийкмо й каза, че Върховният повелител е подсилил стените на сферичната сграда, за да не я повреди случайно.
Едва на следваща вечер и хрумна, че той може би беше използвал черна магия. Тя лежа будна дълго време, изпълнена с безпокойство, че енергията, която щеше да й помага в жалкия й двубой с друг ученик, може би беше изтеглена от мъртвото тяло на някой непознат.
Но тя не можеше да си позволи да откаже помощта на Акарин, не и без да събуди подозрения в останалите. Дори и да се престореше, че я отказва от гордост, той беше избрал да бъде неин защитник по време на двубоя. Неговата магия щеше да издигне вътрешната бариера, която щеше да я защити в случай, че собственият й щит падне. Тази мисъл силно я притесняваше. Ако не бяха Ротан и Лорлън, тя дори щеше да си помисли, че той може би използва двубоя, за да се отърве от нея.
На вратата се почука. Тя се обърна и сърцето й отново заби ускорено. „Сигурно вече е време” - помисли си тя. Първоначалното й облекчение бързо беше заменено от страх. Тя си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, докато се приближаваше към вратата. Щом я отвори, пулсът й отново се ускори при вида на Акарин, но страхът й бързо бе заменен от изненада, когато разпозна мъжа до него.
- Върховни повелителю - каза тя и се поклони. - Посланик Денил.
- Лорд Ийкмо пристигна - каза Акарин.
Сония си пое дъх и бързо заслиза по стълбите. Намери лорд Ийкмо да крачи напред-назад в гостната. Когато тя влезе в стаята, той рязко вдигна глава.
- Сония! Готова си. Добре. Как се чувстваш?
- Добре. - Тя се усмихна, заслушана в стъпките на магьосниците, които слизаха по стълбището. - Как бих могла да се чувствам след всичко, което ме научихте?
Той се усмихна криво.
- Вярата ти в мен е... - Той замълча и лицето му стана сериозно при вида на влизащите в стаята Акарин и Денил. - Добро утро, Върховни повелителю, посланик Денил.
- Реших, че сте дошли заради ученичката ми - каза Върховният повелител, - затова я пратих долу.
- Така е - отвърна Ийкмо и погледна Сония. - По-добре да не караме Регин да чака.
Входната врата се отвори и Акарин с жест покани Сония да мине първа. Усещайки погледите на тримата магьосници, тя прекоси стаята и излезе на слънце.
Когато тръгна по пътеката към Университета, Ийкмо вървеше от дясната й страна, а Акарин от лявата. Стъпките зад гърба й показваха, че Денил я следва. Тя устоя на желанието си да се обърне, чудейки се каква ли работа имаше той с Акарин. Сигурно беше нещо важно, защото иначе нямаше да се върне от Елийн.
Всички вървяха към Университета мълчаливо. Сония погледна към Ийкмо веднъж, но той само й се усмихна в отговор. Не посмя да погледне Акарин, но остро усещаше магическото му присъствие. Досега никога не се беше чувствала като избраница на Върховния повелител. Това я накара да осъзнае, че Гилдията очаква много от нея. Ако изгубеше двубоя...
„Мисли си за други неща!” - каза си тя. Когато приближиха сградата на Университета, тя започна да си припомня уроците на Ийкмо.