Обаче за разлика от Денил, Ротан изпитваше неудобство да шпионира колегите си магьосници. Той се изправи и потърси Скоран и Елбен. Усмихвайки се вежливо, се приближи към тях.
- Добър вечер, лорд Елбен - каза той с леко кимване. - Лорд Скоран.
- Лорд Ротан - отвърнаха те и му кимнаха учтиво в отговор.
- Просто искам да попитам как се справя моята малка крадла?
Двамата учители замълчаха, неспособни да прикрият изненадата си, след което Елбен нервно се засмя.
- Тя се справя добре - отвърна той. - Всъщност много по-добре, отколкото бях очаквал. Учи бързо, а контролът над собствената й сила е доста... впечатляващ.
- Тя се е упражнявала няколко месеца, а и ние всъщност все още не сме поставили на изпитание границите на силата й - добави Скоран.
Ротан се усмихна. Малцина му бяха повярвали, когато беше описал колко е силна Сония, макар всички да знаеха, че силата се проявява от само себе си единствено при много силните магьосници.
- С нетърпение очаквам да чуя мнението ви, след като я изпитате - рече той и се обърна да си върви.
- Преди да си тръгнете - спря го Скоран, протягайки набръчканата си ръка, - бих искал да ви попитам как се справя моят внук Урлан по химия.
- Доста добре - извърна се отново Ротан към магьосника. След като се оказа въвлечен в обсъждане на качествата на момчето, той си 0тбеляза да попита Сония как се отнасят към нея учителите. Личната неприязън към ученика не беше причина да се пренебрегва обучението му.
Разпоредителят Лорлън се спря в подножието на университетското стълбище и огледа потъналата в мрак сграда на Гилдията. Отляво се издигаше Лечителницата, кръгло двуетажно здание, скрито зад високите дървета в градината. Преминаващият покрай него път към жилищните помещения на прислугата се губеше в гората, която заобикаляше територията на Гилдията. Право пред Лорлън лежеше широкият път, който водеше от Университета до портите. Вляво се намираха конюшните, а зад тях отново се ширеше гора.
В покрайнините й, от другата страна на градината, се намираше резиденцията на Върховния повелител. Построена от сив камък, тя не блестеше на лунна светлина, като останалите бели сгради, а призрачното й присъствие едва се забелязваше на тъмния фон на дърветата. Освен Заседателната зала, това бе единствената друга постройка, запазена от времето на основаването на Гилдията. Повече от седемстотин години тя бе приютявала най-могъщия магьосник от всяко поколение. Лорлън не се и съмняваше, че мъжът, който я обитаваше в момента, бе един от най-силните магове в историята.
Той си пое дълбоко дъх и тръгна по пътеката, водеща към вратата на сградата.
„Забрави всичко, което ти е известно - помисли си той. - Той ти е приятел, онзи Акарин, когото толкова добре познаваш. Ще разговаряме за политика, за семействата ни, ще обсъждаме въпроси на Гилдията. Ще се опиташ да го убедиш да посети Вечерната зала и той отново ще ти откаже”.
Докато вървеше, Лорлън изпъна рамене. Както винаги, след почукването му вратата се отвори. Той пристъпи вътре и усети как го изпълва облекчение, когато установи, че нито Акарин, нито прислужникът му са дошли да го посрещнат.
Седна и огледа гостната. Някога това беше антре с две старинни стълбища от двете му страни. Гостните бяха станали неразделна част от домовете векове след построяването на резиденцията, затова първоначално Върховните повелители бяха приемали гостите си в една от вътрешните стаи. Акарин беше модернизирал сградата, скривайки стълбищата зад стени. Запълни пространството между тях с удобни мебели и топли килими и създаде приятна, макар и тясна, гостна.
- Кого виждам? - разнесе се познат глас. - Неочакван посетител.
Лорлън се обърна и успя да се усмихне на облечения в черна мантия мъж, застанал до вратата, която водеше към стълбите.
- Добър вечер, Акарин.
Върховният повелител се усмихна, затвори вратата зад гърба си и отиде до тесния скрин, в който държеше колекцията си от вина, чашите и сребърните прибори. Той отвори една бутилка и напълни две чаши със същото вино, което предишния ден Лорлън беше решил да не купува.
- Едва те познах, Лорлън. Отдавна не сме се виждали.
Лорлън сви рамене.
-Малкото ни семейство е доста недисциплинирано напоследък.
Акарин се засмя на прякора, който двамата с Лорлън бяха измислили за Гилдията. Той подаде на приятеля си чашата с вино и седна срещу него.