-Олеле! - Лорлън поклати глава. - Значи положението е по-зле, отколкото предполагах. Боя се, че повече няма да го видиш. Реших да не подновявам запасите. От сега нататък Върховният повелител повече няма да пие тъмно ануренско.
- Това ли е новината?
-Ужасна е, нали? - Лорлън се обърна към приятеля си. – Много ли си недоволен?
Акарин изсумтя.
- Разбира се! Защо няма да поръчваш повече?
- Те искат по двайсет златни на бутилка.
- На бутилка?! - Акарин се облегна назад и подсвирна. - Поредното правилно решение, макар че този път трябваше първо да се допиташ до мен. Щях да подхвърля някоя друга дума в двора... не че сега не мога да го направя.
- Значи да очаквам в следващите няколко седмици да получа на бюрото си по-приемливо предложение?
Акарин се усмихна.
- Ще видя какво мога да направя.
Те останаха смълчани известно време, после Лорлън пресуши чашата си и се изправи.
- Мисля да отида във Вечерната зала. Ще дойдеш ли с мен?
Лицето на Акарин се смръщи.
- Не, имам среща в града. - Той погледна към приятеля си. - Радвам се, че се видяхме. Идвай по-често. Не ми се иска да си уреждам срещи с теб, само за да научавам клюките от Гилдията.
- Ще се опитам. - Лорлън успя да се усмихне. - А може би ти трябва да посещаваш Вечерната зала по-често. Може сам да научаваш клюките.
Върховният повелител поклати глава.
- Те внимават какво говорят, когато съм наоколо. Освен това интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията. Оставям семейните скандали на теб.
Лорлън остави чашата си на масата и тръгна към вратата, която тихо се отвори. Той погледна отново Акарин, който отпиваше със задоволство от виното си.
- Лека нощ - каза му той.
Акарин вдигна чашата си във въздуха.
- Приятна вечер.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Лорлън си пое дълбоко дъх и тръгна по пътя, припомняйки си разговора. Акарин беше одобрил назначението на Денил - което беше забавно, като се имат предвид обстоятелствата. Останалата част от разговора беше спокойна, с нищо незабележителна; колко лесно се забравяше истината в такива моменти. Но Лорлън беше поразен с каква лекота Акарин успяваше да сипе намеци за тайните си занимания по време на разговора им. „Интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията”. На това му се вика „меко казано”.
Лорлън леко изсумтя. По-вероятно Акарин беше имал предвид посещението си в двора и разговора с краля. „Просто не мога да не разглеждам думите му в светлината на онова, което знам”.
Преди изслушването на Сония посещенията при Акарин доставяха истинско удоволствие на Лорлън. Сега той напусна седалището на Върховния повелител изморен и изпълнен с облекчение, че изпитанието е преминало. Замисли се дали да не се прибере и да си легне, но поклати глава. Преди да се оттегли в покоите си трябваше да изслуша безбройните молби и въпроси във Вечерната зала. Лорлън въздъхна и тръгна забързано през градината.
Глава 5
Полезни умения
Докато Сония чакаше да започнат часовете, тя отвори папката със записките си и започна да чете. Над чина й премина сянка, нечия ръка се стрелна и грабна един от листите. Тя се опита отчаяно да го задържи, но беше твърде късно. Хартията сякаш отлетя.
- Я виж ти, какво имаме тук? - Регин изтича пред черната дъска и се облегна на бюрото на учителя. - Записките на Сония.
Тя го изгледа студено. Останалите ученици го наблюдаваха с интерес. Регин прегледа страницата и доволно се засмя.
- Погледнете й почерка! - възкликна той и вдигна високо листа. - Пише като малко дете! Ами правописът!
Сония потисна един стон, когато Регин започна да чете записките й, правейки се, че с усилие разчита написаното. След няколко изречения той се спря и се затюхка, че нищо не й се разбира. Разнесе се сподавен смях и тя почувства как лицето й пламва. Регин се ухили и се зае да произнася думите буква по буква, подчертавайки грешките в правописа. Учениците вече се смееха с цяло гърло.
Сония се облегна на чина и подпря брадичката си върху ръцете, опитвайки се да изглежда равнодушна, но всъщност усещаше как я заливат горещи и студени вълни от гняв и унижение.
Изведнъж Регин се изправи и бързо изтича до мястото си. Смехът постепенно утихна и от коридора се чуха бързи стъпки. На вратата се появи облечена с пурпурна мантия фигура. Лорд Елбен изгледа класа над дългия си нос, отиде до бюрото си и постави върху него една дървена кутия.
- Огънят - започна той, - прилича на живо същество и също като живите същества има своите нужди.