- Изгори ли се? - попита загрижено Елбен. - Ако искаш, върви при лечителите.
- Не - отвърна бързо Регин. - Добре съм.
Елбен повдигна вежди. После сви рамене, взе друга свещ и я постави на чина на Регин.
- Продължавайте с упражненията - обърна се рязко той към останалите от класа, които гледаха стреснато зачервените ръце на Регин.
Елбен се приближи до чина на Сония, погледна към сферата и кимна.
- Хайде - каза той. - Покажи ми.
Сония отново се концентрира върху сферата и течността се м затопли. Елбен кимна доволно.
- Добре. Имам друго упражнение за теб. - Когато се отдалечи от бюрото си, тя забеляза, че Регин я гледа. Устните й отново се разтеглиха в усмивка и тя видя, че ръцете му се свиват в юмруци. Минавайки покрай чина му, Елбен почука по него.
- Продължавайте с упражнения, казах. И за теб се отнася, Регин.
Облягайки се на парапета на палубата, Денил вдъхна с наслаждение морския въздух.
- Навън няма лош стомах, а?
Той се обърна и забеляза приближаващия се Джано. Дребният мъж се движеше с лекота по полюляващата се палуба. Когато стигна до парапета, той се обърна и се облегна с гръб към Денил.
- Магьосниците нямат морска болест - отбеляза Джано.
- Имаме - призна Денил. - Но можем да я излекуваме. Ала е нужна голяма концентрация, а ние не можем непрекъснато да мислим само за това.
- Значи... не ти е лошо, когато си мислиш, че не ти е лошо, но не можеш винаги да мислиш, че не ти е лошо?
Денил се усмихна.
- Да, точно така.
Джано кимна. Един от екипажа, който се беше изкатерил на мачтата, удари камбаната и извика нещо на езика виндо.
- Той Капия ли каза? - попита Денил и погледна нагоре.
- Капия, да! - Джано се извърна, взря се в далечината и посочи с пръст. - Виждаш ли?
Денил се взря в указаната посока, но видя само размита брегова линия. Той поклати глава:
- Зрението ти е по-добро от моето - каза той.
- Виндо имат добри очи - съгласи се гордо Джано. - Затова от нас става добри морски ездачи.
- Джано! - разнесе се суров глас.
- Трябва да вървя.
Денил изпрати с поглед отдалечаващия се бързо виндски моряк, след което се обърна и отново погледна към брега. Столицата на Елийн все още се криеше от погледа му, затова той се обърна към носа на кораба, наблюдавайки го как пори вълните. Денил никога не се изморяваше да гледа променящия се оттенък на морската вода в зависимост от часа и времето, а непрекъснатият плясък на вълните го успокояваше и му действаше донякъде хипнотизиращо.
Когато отново вдигна глава, той установи, че сушата се е приближила и вече може да различи далечните очертания на елийнската столица. По кожата му пробяга хлад и той усети как ритъмът на сърцето му се ускорява. Докато наблюдаваше приближаващия се бряг, ти не спираше да барабани с пръсти по парапета.
Големият процеп между сградите се оказа вход към залив, добре защитен от вълните и ветровете. Сградите се оказаха просторни имения, обградени от терасовидни градини, които се спускаха до белия плаж. Всички къщи бяха построени от бледожълт камък, който миеше топло под утринното слънце. Корабът се изравни с входа на залива и дъхът на Денил секна. Величественият град се простираше от двете страни на залива и сякаш го притискаше в обятията си. Зад високата стена, която защитаваше града от морето, се издигаха още по-високи къщи. Между тях се забелязваха куполи и кули, някои от които бяха свързани помежду си чрез грамадни каменни аркади.
- Капитанът иска да се присъедините към него, милорд.
Денил кимна на моряка, който го беше заговорил и тръгна по палубата към грамадния рул, до който бе застанал капитанът. Наоколо подтичваха моряци, проверяваха въжетата и разговаряха на виндо.
- Викали сте ме, капитане?
Мъжът кимна.
-Просто искам да постоите с мен, милорд, по-далеч от суматохата.
Денил послушно застана на мястото, което му посочи Нумо. Капитанът погледна първо брега, после морето, излая някаква заповед на родния си език и завъртя руля. Екипажът се втурна по местата си. Задърпаха въжетата и платната се отпуснаха, попаднали в безветрена зона. Корабът се наклони леко и обърна носа си към входа на залива.
Изведнъж платната отново заплющяха и се издуха, уловили порива на вятъра. Моряците привързаха отново въжетата, подвикнаха нещо и зачакаха.
Когато се приближиха доста близо до брега, горната сцена се разигра отново. Този път корабът плавно навлезе в залива. Капитанът се обърна към Денил.
- Бил ли сте някога в Капия, милорд?
Денил поклати глава.