- Несъмнено вие сте чули оригинала, а в двора изпълняват по меката му версия - отвърна Еренд.
Музикантът връчи церемониално инструмента си на една от дамите и започна да прави задни салта.
- Колко странен човек - рече Денил.
- Той владее до съвършенство изкуството на ласкателството и го използва, за да нанася обиди - махна презрително с ръка Еренд. - Не му обръщайте внимание. Освен ако, разбира се, не го намирате за забавен.
- Не знам защо, но наистина ми се струва забавен.
- Нищо, ще ви омръзне. Веднъж той...
- Посланиците на Гилдията в Елийн - избумтя гласът на кралския страж.
Еренд се надигна и прекоси залата, следван от Денил. Стражът им махна с ръка да изчакат, след което се скри зад вратата.
Денил чу как произнасят титлата на Еренд, а след това и неговата. Настъпи кратко мълчание, след което стражът се върна и ги покани вътре.
Залата за аудиенции беше по-малка от преддверието. От двете страни на вратата бяха разположени две дълги маси, зад които седяха мъже на преклонна възраст - съветниците на краля. В средата имаше друга маса, отрупана с документи, книги и поднос със сладкиши.
До нея на голям тапициран трон седеше кралят. Зад него се бяха изправили двама магьосници, които зорко наблюдаваха всяко движение в стаята.
Следвайки примера на Еренд, Денил се отпусна на едно коляно. Бяха минали много години, откакто за последен път беше коленичил пред крал - тогава той беше още дете и баща му го беше взел със себе си в кралския двор като един вид награда. След като стана магьосник, той вече приемаше за даденост всички, освен другите магьосници, да му се кланят, макар да не му допадаше особено хората ди изразяват уважението си по този начин. И все пак се чувстваше обиден, ако не получеше този акт на внимание. В края на краищата добрите маниери го изискваха.
Но колениченето пред някой друг беше унизително, а той не беше свикнал да се чувства така. Не можеше да не си помисли, че в подобни моменти кралят сигурно изпитва огромно удоволствие да е един от малкото хора в света, пред когото коленичат дори магьосниците.
- Станете.
Денил се изправи и надигайки главата си, установи, че кралят го разглежда с интерес. Маренд минаваше петдесетте; червеникаво-кестенявата му коса беше прошарена със сребро, но очите му продължаваха да греят с енергичност и интелигентност.
- Добре дошли в Елийн, посланик Денил.
- Благодаря ви, Ваше височество.
- Как мина пътуването ви?
Денил се замисли.
- Попътен вятър. Никакви бури. Спокойно, без особени събития.
Мъжът се засмя.
- Говорите като истински моряк, посланик Денил.
- Пътуването ме научи на доста неща.
- А как възнамерявате да прекарате времето си в Елийн?
-Когато не се занимавам със задълженията, които вървят с поста ми, смятам да разгледам града и околностите му. С нетърпение очаквам да посетя Голямата библиотека.
- Разбира се - усмихна се кралят. - Магьосниците като че ли изпитват безграничен глад за знания. И така, за мен бе истинско удоволствие да се запозная с вас, посланик Денил. Сигурен съм, че това няма да е единствената ни среща. Свободен сте.
Денил се поклони учтиво и последва Еренд през една странична врата. Двамата се озоваха в малка стая, където стояха няколко стражи и тихо разговаряха. Един от тях ги поведе през тесен коридор и те се озоваха в преддверието.
- Е - рече Еренд, - беше бързо и не особено вълнуващо, но той ви огледа добре, а всъщност това беше целта на настоящата аудиенция. Така, сега ще ви оставя сам. Не се притеснявайте - уредил съм човек да ви... а, ето ги и тях.
Към тях се приближиха две жени. Те се поклониха церемониално, докато Еренд ги представяше. Денил им кимна в отговор и се усмихна, припомняйки си някои особено интересни клюки, които беше открил за двете сестри.
По-голямата хвана Денил под ръка, а Еренд се усмихна, извини се и се отдалечи. Дамата представи Денил на няколко елийнски придворни, чиито имена му бяха добре познати.
Всички те изглеждаха искрено заинтересувани да се запознаят с него и той се почувства дори притеснен от интереса им. Когато полегатите златисти лъчи на залязващото слънце изпълниха залата и Денил забеляза, че хората започват да се разотиват, той реши, че може да се извини и да си тръгне, без това да прозвучи грубо. Щом се измъкна от сестрите, тръгна към изхода, но пред него се изстъпи един мъж и го заговори.
- Посланик Денил? - Той беше слаб, с късо подстригана коса и тъмнозелени дрехи, които изглеждаха мрачни в сравнение с пъстро цветните одежди на елийнските придворни.