- Да - отвърна Денил.
- Това означава, че пет от тях е прекарал тук, след като се е върнал от островите Вин.
- Освен ако не се е отправил на пътешествие по суша - отбеляза Денил.
- Да, но къде? - намръщи се Тайенд. - Ще ми се да можехме да попитаме семейството, при което беше отседнал, но те сигурно ще му съобщят, че някой се е интересувал от миналото му, а според мен вие искате да избегнете това. - Той забарабани с пръсти по релинга на кораба.
Денил се усмихна и подложи лицето си на вятъра. За времето на съвместната им работа в Библиотеката той бе започнал да харесва младия учен. Тайенд се отличаваше не само с прекрасна памет, но и с жив ум. Той беше отличен помощник и приятен събеседник, затова когато предложи на Денил да го придружава по време на пътуването му до Лонмар, Денил се изненада и зарадва. Попита го дали Иранд ще му разреши да пътува.
- О, аз работя само защото ми е приятно - отвърна Тайенд, очевидно развеселен. - Всъщност това дори не трябва да се нарича работа. Предоставен ми е свободен достъп до Библиотеката, а аз на свой ред се старая да бъда полезен на гостите и учените.
Когато заяви пред посланика желанието си да посети Лонмар и Вин, Денил беше убеден, че той няма да одобри плановете му. Но Еренд изпадна във възторг. Оказа се, че Лорлън го беше помолил да посети тези държави по някакви политически въпроси, а Броил мразеше да пътува по море. Той веднага реши, че Денил ще свърши работата вместо него.
Нещата се нареждаха подозрително добре.
- А той как се върна в Гилдията?
Потънал в мислите си, Денил трепна и погледна Тайенд.
- Кой?
- Акарин.
- Не знам. Казват, че един ден той просто влязъл през портата на Гилдията, целият в прах, облечен с обикновени дрехи и в първия момент никой не го познал.
Тайенд се ококори.
- Наистина ли? Казал ли е защо?
Денил сви рамене.
- Сигурно. Трябва да призная, че по онова време не му обърнах особено внимание.
- Ще ми се да можехме да го попитаме.
- Ако търсим следи от древна магия, едва ли причината Акарин да се върне толкова одрипавял от пътуването си ще ни подскаже нещо. Единственото, което Лорлън ми каза бе, че търсенето му не е завършено.
- И въпреки това ми се иска да разбера - настоя Тайенд.
Излизайки от залива, корабът се разлюля. Денил погледна назад и въздъхна възхитено пред гледката на сияйния град. Определено беше извадил голям късмет да бъде изпратен като посланик на такова място. Тайенд прибра листа хартия обратно в джоба си.
- Сбогом, Капия - рече тъжно той. - Чувствам се така, сякаш напускам обятията на любимия човек, когото съм приемал за даденост. Едва при раздялата разбираме какво сме притежавали.
- Казват, че Блестящият храм е величествена сграда.
Тайенд огледа палубата на кораба.
- Да и сега ние сами ще можем да се убедим в това! Само си помислете какви приключения ни очакват! Какви прекрасни гледки и незабравими впечатления - и колко романтично е да потеглиш на път по море!
- Може би първо трябва да видите каютата си, преди да продължите с грандиозните епитети за пътуването ни - макар че спането в нея определено ще остави у вас незабравими впечатления.
Клатенето се засили и Тайенд се хвана по-здраво за релинга.
- Но това скоро ще свърши, нали? Когато навлезе по-навътре в морето?
- Кое ще спре? - попита закачливо Денил.
Ученият се втренчи в него с ужасен поглед, после се наведе през парапета и повърна. Денил веднага съжали за подигравателната си забележка.
- Позволете ми - каза той, хвана Тайенд за ръката и положи длан върху китката му. После затвори очи и проникна със съзнанието си в тялото на учения. Но контактът изведнъж прекъсна, защото ученият рязко отдръпна ръката си.
- Не. Недейте. - Тайенд се изчерви. - Всичко ще се оправи. Тона е морска болест, нали? Ще свикна.
- Няма нужда да се мъчите - рече Денил, изненадан от реакцията на учения.
- Напротив. - Тайенд отново се наведе над парапета. После избърса устата си с носна кърпичка. - Разбирате ли, това е част от приключението. Ако не мога да го почувствам, няма да мога да paказвам добри истории.
Денил сви рамене.
- Добре, но ако размислите...
Тайенд се прокашля.
- Веднага ще ви уведомя.
Последните лъчи на слънцето огряваха върховете на дърветата. Лорлън излезе от Университета и бавно пое към резиденцията на Върховния повелител.
Отново трябваше да крие всичко, което знаеше в най-потайното кътче на паметта си. Отново трябваше да води дружески разговори, да се шегува и да пие най-хубавото вино в Обединените земи.