Някога без колебание би поверил живота си на Акарин. В ученическите си години двамата бяха най-добри приятели, защитаваха се един друг и споделяха най-съкровените си мисли. Акарин често нарушаваше правилата на Гилдията и вършеше бели. Лорлън се намръщи. Дали точно това беше довело до интереса му към черната магия? Нима и досега му доставяше удоволствие да върши онова, което е забранено?
Той въздъхна. Не му харесваше да се страхува от Акарин. В тайни моменти му беше по-лесно да си мисли, че Акарин има добра причина да използва черна магия. Но съмненията не го напускаха.
Борбата ме изтощи. Имам нужда от силата ти.
Каква борба? С кого се беше бил Акарин? Припомняйки си залетия с кръв магьосник, когото беше видял в спомените на Сония, Лорлън можеше да достигне единствено до извода, че противникът е зле ранен. Или убит.
Лорлън поклати глава. Разказите на Дерил и Баран бяха странни и смущаващи. И в двата случая жертвите бяха мъртви, макар и раните им да бяха леки. Но така или иначе нямаше никакви доказателства, че това е дело на черен магьосник. Лорлън неволно си помисли, че ако не бяха съмненията в Акарин, той отдавна щеше да е разказал на Винира за убийствата в града. Може би Лечителката знаеше как да определи дали човек е убит с помощта на черна магия.
Но ако Гилдията започнеше да търси черен магьосник, това нямаше ли да доведе до преждевременен сблъсък с Акарин?
Лорлън се спря пред входа на резиденцията на Върховния повелител и въздъхна. За известно време трябваше да забрави тревогите си. Мнозина в Гилдията предполагаха, че Върховният повелител може да чете мисли от разстояние. Макар Лорлън да се съмняваше в това, той знаеше, че Акарин наистина притежава поразителната способност да разкрива тайните преди всички останали.
Както винаги, вратата се отвори веднага, щом почука. Влизайки вътре, Лорлън видя, че Акарин го посреща с чаша вино в ръка. Разпоредителят се усмихна и прие чашата.
- Благодаря ти.
Акарин взе друга чаша от близката маса. Поднасяйки я към устните си, той погледна към Лорлън над ръба й.
- Изглеждаш ми изморен.
Лорлън кимна.
- Не съм изненадан. - Той поклати глава, обърна му гръб и се запъти към близкото кресло.
-Такан каза, че вечерята ще бъде готова след десет минути -каза Акарин. - Да се качим горе.
Акарин отвори вратата към лявото стълбище и с жест покани приятеля си да мине пръв. Ставайки от стола, Лорлън усети прилив на необяснима тревога и изведнъж остро усети присъствието на облечения в черна мантия магьосник зад гърба си. Той прогони усещането и излезе в дългия коридор, до който го отведе стълбището.
Някъде по средата зееше отворена двойна врата и Лорлън влезе в трапезарията, където вече стоеше Такан. Прислужникът се поклони почтително. Лорлън устоя на желанието да го огледа отблизо, макар отдавна да му се искаше да го проучи.
Такан се приближи до близкия стол и го дръпна назад. Докато се настаняваше в него, Лорлън наблюдаваше как мъжът прави същото и за Върховния повелител, и после се отдалечава.
- Какво те притеснява, Лорлън?
Лорлън погледна изненадано Акарин.
- Да ме притеснява?
Акарин се усмихна.
- Изглеждаш ми разсеян. Какво те мъчи?
Лорлън потърка носа си и въздъхна.
- Тази седмица трябваше да взема едно неприятно решение.
- Да не би лорд Девин отново да се опитва да измъкне повече пари за закупуването на метеорологическо оборудване?
- Това също, но... Наложи се да наредя на Сония да се премести в жилищните помещения на учениците. Това ми се струва твърд жестоко, след като тя очевидно не се разбира особено с тях.
Акарин сви рамене.
- И без това й провървя, че живя толкова дълго у Ротан. Така или иначе някой щеше да изрази възмущение. Изненадан съм, че никой не повдигна въпроса досега.
Лорлън кимна и махна с ръка.
- Каквото станало, станало. Остава ми само да наблюдавам как се развива ситуацията със съучениците й и да убедя лорд Гарел да обуздае малко Регин.
- Това няма да го спре. Дори Гарел да изпълни молбата ти, което се съмнявам, Сония трябва да се научи да се защитава сама. Само така ще спечели уважението на съучениците си.
Такан се появи с поднос в ръце и сервира на магьосниците малки купички със супа. Акарин хвана купата отгоре с дългите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. После се усмихна.
-Когато идваш тук, винаги говориш за Сония - отбеляза той. –И не помня досега да си бил заинтересуван толкова от някой ученик.