Тя примигна, осъзнавайки, че от известно време в стаята се чува само тихият, почти нерешителен глас на лорд Скоран.
-... и продължавайки нашата оценка на Сачаканската война, бих искал да съберете колкото се може повече информация за петимата Висши магове, които се включили във втория етап на битката. Всички те са били чуждоземци. Един млад магьосник на име Гефнел успял да ги убеди да се притекат на помощ. Изберете един от тези петима магове и напишете съчинение от четири хиляди думи, в което опишете живота му отпреди войната.
Сония взе писалката си и започна да пише. Регин беше преминал в зимния клас, но той също трябваше да наваксва изпуснатото. В следващите няколко седмици щеше да е твърде зает, за да я тормози, а междувременно тя щеше да разбере дали го поддържат новите й съученици. Без тяхната подкрепа въобще нямаше да му е лесно да я направи отново обект на номерата си.
- Джебем, халай!
Денил вдигна нетърпеливо глава.
- Какво има? - попита Тайенд.
Магьосникът се намръщи и остави чинията си настрани. Mакар пастата от сушени марини да се считаше за деликатес, нищо не можеше да го накара да хареса сухия корабен хляб.
- Джебем се е появил на хоризонта - каза той, надигайки се от стола. После се изгърби леко, за да не удари главата си в тавана и тръгна към вратата. Когато излезе навън, светлината го заслепи Слънцето се беше спуснало ниско над морето и вълните блещукай като огледало. От нагретите дъски на палубата лъхаше топлина.
Денил погледна на север и дъхът му секна. Той бързо се върна до вратата и махна с ръка на Тайнед, приканвайки го да се качи ни палубата. После отиде до носа, заслони очите си с ръка и се взри и далечния град.
Крайбрежието беше застроено с ниски къщи от обикновен сив камък. Между тях към небето се издигаха хиляди обелиски.
Тайенд застана до него.
- Голям е, нали? - ахна ученият.
Денил кимна. В малките крайбрежни селища, покрай които минаваха през последните няколко дни, имаше само обикновени къщи и обелиски. Джебем беше не само по-великолепен, а и размерите му бяха впечатляващи. Обелиските се издигаха като гора от игли към небето и слязлото ниско над вълните слънце ги оцветяваше в ярък червено-оранжев цвят.
Те наблюдаваха мълчаливо, докато корабът бавно продължи да се движи покрай брега. Появиха се поредица оголени скали, които продължаваха паралелно с града, като стражи, защитаващи го от морето. Корабът влезе в тесния канал между тях. От двете му страни стояха тъмнокожи хора, които започнаха да хвърлят въжета на моряците. Те ги привързаха към борда. Другите им краища вече бяха завързани за хомотите на горани. Огромните животни бавно повлякоха кораба по канала.
През следващия час лонмарците внимателно направляваха кораба напред, докато не стигнаха до едно вътрешно пристанище. Върху водата се поклащаха няколко други кораба, някои от които бяха почти два пъти по-големи от техния. Докато моряците завързваха кораба, Денил и Тайенд слязоха в каютата и си събраха багажа.
След като се простиха бързо и официално с капитана, те слязоха на брега. Моряците свалиха сандъците им. От малката група, които се бяха събрали на пристана, се отдели един човек и се отправи към тях.
-Поздрави, посланик Денил, млади Тремелин. Аз съм Лорик, вашият преводач. Ще ви заведа до Дома на Гилдията. Моля, последвайте ме.
С рязък жест той нареди на стоящите наблизо носачи и тръгна към града. Денил и Тейенд тръгнаха след него. След като минаха покрай няколко пристана те се озоваха на една широка улица.
Прашният въздух убиваше яркостта на цветовете. Морският бриз беше заменен от задушлива жега и смесица от парфюми, подправки и прах. Улиците бяха пълни с мъже, облечени в семпли лонмарски облекла. Около тях се лееше човешка реч, но бълбукащите думи бяха напълно неразбираеми. Преминаващите край тях мъже зяпнаха откровено Денил и Тайнед, но погледите им не показваха нито приветливост, нито неодобрение. От време на време някой изглеждаше Тайенд с присвити очи, защото ученият беше облякъл най-разкошния си придворен костюм и изглеждаше съвсем не на място.
Младият мъж беше необичайно мълчалив. Когато погледна към спътника си, Денил веднага разбра, че ученият се чувства неловко: между веждите му се беше образувала лека бръчка и той изоставаше една крачка зад него. Когато Тайенд срещна погледна му, Денил му се усмихна успокояващо.
-Не се притеснявай. Когато се озовеш в непознат град, в начало винаги е смущаващо.