Двамата последваха прислужника по късия коридор. Мъжът им посочи две отворени врати, поклони се и си тръгна. Тайенд влезе в едната стая, спря се и се огледа с разсеян поглед.
Денил се поколеба и влезе при него.
- Добре ли сте?
Тайенд потрепери.
- Те ще го екзекутират, нали? Дори може би вече са го направили.
Осъзнавайки, че Тайенд говори за осъдения мъж, Денил кимна.
- Сигурно.
- И ние не можем да направим нищо. Различна държава, различни закони.
- За съжаление е така.
Тайенд въздъхна и седна на стола.
- Не искам да ви развалям приключението, Денил, но вече ненавиждам Лонмар.
Денил кимна.
- Съдният площад не беше най-доброто начало за запознанство със страната - съгласи се той. - Но аз не бих бързал да си правя изводи. Ако вашето запознанство с Киралия започнеше с копторите на Имардин, тя също нямаше да ви допадне. Надявам се, че днес сме видели най-лошото и от сега нататък ни чакат само хубави неща.
Тайенд въздъхна, отиде до големия си сандък и го отвори.
- Сигурно сте прав. Ще се опитам да си намеря по-семпли дрехи.
Денил се усмихна уморено.
- Понякога униформата ни си има своите предимства - рече той, изчетквайки ръкава на мантията си. - Все едни и същи пурпурни мантии всеки ден, но поне мога да ги нося навсякъде в Обединените земи. - Той стана и отиде до вратата. - Ако не се срещнем в баните, ще се видим на вечеря.
Без да вдига поглед, Тайенд му махна с ръка. Денил остави ученият да рови из сандъка си с дрехи и отиде в другата стая.
Когато се сети какво го очаква в следващия месец, той почувства прилив на безпокойство. След като изпълни посланическите си задължения в града, те щяха да посетят Блестящия храм като част от своето проучване. Говореше се, че той поразява с красотата и величественото си спокойствие, но храмът беше център на строгата религия Махга, която беше определила суровите наказания, с които се бяха сблъскали днес. Изведнъж изгуби всякакво желание да го посещава.
Но там сигурно щяха да намерят информация за древната магия. След прекарания в тясната каюта месец, той с нетърпение очакваше да попътува по суша. Оставаше му само да се надява, че останалата част от Лонмар ще се окаже по-гостоприемна от Съдния площад.
Лорлън се прибра в кабинета си късно вечерта. Извади от тайната кутия последния доклад от Денил. След като го прочете отново, той се облегна назад и въздъхна.
Вече седмица мислите му непрекъснато се връщаха към дневникът на Акарин. Ако той наистина съществуваше, би трябвало да се намира някъде из седалището на Върховния повелител. Като се има предвид какво се съдържаше в него, Лорлън се съмняваше, че Акарин ще го държи в библиотеката си, редом с останалите книги. Най-вероятно го беше скрил в мазето под сградата и го държеше под ключ.
Студен вятър докосна кожата му. Той потрепери и изруга под носа си. Кабинетът му беше твърде проветрив - нещо, от което се беше оплаквал и предишният Разпоредител. Той стана и за пореден път се опита да намери откъде духа, но както винаги вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил.
Лорлън поклати глава и закрачи напред-назад из стаята. Денил и неговият спътник щяха да пристигнат скоро в Лонмар и щяха да посетят Блестящия храм. Той се надяваше да не открият нищо -самата мисъл, че в подобно място се крие информация за черната магия, беше наистина непоносима.
На вратата се почука и той се спря. Отиде до нея и я отвори очаквайки да чуе поредната приятелска лекция от лорд Оусън за нуждата от достатъчно сън. Вместо това пред него изникна тъмна фигура.
- Добър вечер, Лорлън - каза Акарин и се усмихна.
Лорлън погледна изненадано Върховния повелител.
- Ще ме пуснеш ли да вляза?
- Разбира се! - Лорлън тръсна глава и отстъпи назад. Акарин влезе в кабинета, огледа се и седна в едно от големите меки кресла Погледът на Върховния повелител се плъзна по бюрото.
Лорлън проследи погледа му и изтръпна. Там лежеше разпечатано писмо на Денил. Той едва успя да сдържи желанието си да се хвърли към него и да го скрие. Вместо това Лорлън бавно прекоси стаята, обърна стола си и седна с въздишка в него.
- Стаята ми както винаги е потънала в безпорядък - промърмори той. Взе небрежно писмото и го прибра в плика му. След като подреди още няколко предмета, той прибра плика в кутията. - Какво те води тук в този късен час?
Акарин сви рамене.
- Нищо особено. Обикновено ти ме посещаваш, затова си намислих, че този път е мой ред. И тъй като те познавам много добре реших първо да проверя в кабинета ти, макар вече наистина да е доста късно.