Докато чакаха, той им предложи сушени плодове с медена вода.
- Преди да тръгна, трябва ли да знам нещо по-важно за жреците? - попита Денил.
Ваулен се замисли.
- Според доктрината Мага всички мъже намират в живота си радост и болка. Тъй като магьосниците са благословени с дара на магията, те не могат да бъдат приемани в жреческото съсловие. Досега са правени само няколко изключения.
- Така ли? - Денил се изпъна. - При какви обстоятелства?
- Няколко пъти в миналото жреците са взимали решение, че магьосници, които са преживели много страдания, могат да постигнат равновесие, като бъдат приети за жреци, но само ако се откажат от силите си - ала дори и така не са можели да се издигнат до висши рангове.
- Надявам се това да не означава, че ще ми причинят болка, за да уравновесят моя магически дар.
Ваулен се усмихна.
- Вие сте неверник. От тяхна гледна точка това уравновесява всичко.
- Какво можете да ми кажете за Върховния жрец Касик?
-Той уважава Гилдията и има високо мнение за Върховния повелител.
- Защо точно Акарин?
-Преди повече от десет години Акарин посети Храма и очевидно силно е впечатлил Върховния жрец.
-Да, той ги умее тези неща. - Денил погледна Тайенд, но ученият беше погълнат от храната. За негова голяма изненада още на следващия ден след пристигането им, Тайенд се беше върнал от шивача, облечен с най-обикновена безцветна лонмарска дреха. „Много са удобни - беше обяснил ученият. - Освен това ми се иска да, ги взема със себе си като сувенир”. Поклащайки глава, Денил беше отговорил: „Само вие сте способни да превърнете един символ на смирение в предмет на разкоша”.
- Каретата ви е готова - обяви Ваулен и се изправи.
Пред сградата се разнесе тропот на копита и скърцане на пружини. Денил тръгна към изхода, следван от Тайенд, който забърсваше лепкавите си пръсти с влажна кърпичка.
- Предайте моите поздрави на Върховния жрец - каза Ваулен.
-Разбира се. - Денил излезе от сградата. Изведнъж беше облян от топлината, която се излъчваше от нагрятата от слънцето стена. Колелата на каретата вдигнаха прах, който погъделичка гърлото му.
Прислужникът им отвори вратата и Денил се качи в задушаващо горещата карета. Тайенд се настани на седалката срещу него и се намръщи. Прислужникът им подаде две бутилки с вода и махна на кочияша да потегли.
Денил отвори прозорците на каретата с надеждата да влезе чист въздух, но устата му се напълни с прах и той я изплакна с вода. Улиците бяха тесни и така попадаха почти винаги в сянка, но тълпите пешеходци ги забавяха. Някои улици бяха покрити с дървени покриви, които ги превръщаха в тъмни тунели.
Двамата се опитаха няколко пъти да поведат разговор, но накрая потънаха в мълчание. Говоренето само пълнеше устата им с прах. Каретата се движеше бавно през безкрайния град. Скоро Денил се измори да гледа еднаквите хора и къщи. Той се облегна на стената на каретата и задряма.
Разбуди го потропването на копита върху каменни плочи. Той погледна през прозореца и видя, че от двете страни на пътя се издигат гладки равни стени. След няколкостотин крачки коридорът свърши, каретата се озова в широк вътрешен двор и пред тях се разкри Блестящият храм.
Типично за лонмарската архитектура, сградата беше едноетажна и неукрасена. Но стените й бяха изградени от мраморни блокове, които прилепваха толкова плътно, че ръбовете им почти не се различаваха. На равни интервали пред сградата бяха разположени обелиски. Ширината на основата им отговаряше на височината на сградата, а върховете им не можеха да се видят през прозореца на каретата.
Каретата спря и Денил бързо слезе без да изчака кочияшът да му отвори, нетърпелив да се отърве от задушния въздух. Той вдигна глава и ахна от изненада пред височината на обелиските. Те бяха пръснати навсякъде и запълваха небето над храма.
- Само ги погледни - рече той тихо на Тайенд. - Приличат на гора от гигантски дървета.
- Или хиляди мечове.
- Или на мачтите на кораби, готови да отведат душите в другия свят.
- Или на дъска с набити пирони.
- Днес сте в много жизнерадостно настроение - отбеляза сухи Денил.
Тайенд се усмихна накриво:
- Нали?
Когато се приближиха до входа на Храма, навън излезе един мъж, облечен в проста бяла роба. Косата му също беше бяла и ярко контрастираше на черната му кожа. Той леко наклони глава, притисна дланите на ръцете си и бързо ги разпери настрани в ритуалния поздрав на последователите на религията Махга.
- Добре дошли, посланик Денил. Аз съм Върховният жрец Касик.