- Дръж.
Тя протегна ръка да го хване, но миг преди пръстите й да стигнат буркана, той се изплъзна, падна на земята и се пръсна на парчета.
- Ох, съжалявам! - възкликна Регин и отстъпи назад от парчетата стъкло. - Колко съм непохватен.
Лорд Елбен погледна над дългия си нос първо към Регин, а след това и Сония.
- Регин, намери някой прислужник да почисти. Сония, този път ще трябва само да наблюдаваш.
Сония се върна на мястото си. Тя вече не се изненадваше от нищо. „Кражбата” на писалката на Нарон беше променила не сами отношението на учениците към нея. Преди „кражбата” лорд Елбен щеше да каже на Регин да й даде последния буркан или да го изпрати да донесе друг.
„Кражбата” само потвърди онова, което подозираха всички ученици и учители. Официалното й наказание беше да прекарва всяка вечер по един час в библиотеката на учениците и да подрежда книгите по рафтовете - което й доставяше огромно удоволствие, с изключение на моментите, когато Регин се мотаеше наоколо и й създаваше трудности. Наказанието беше приключило, но учениците и учителите продължаваха да се отнасят към нея с подозрение и мъмрене.
През повечето време никой не й обръщаше внимание. Но когато се приближеше до някой ученик или се осмелеше да го заговори, тя получаваше само студен презрителен поглед. Повече не се опита да ходи с тях в столовата. Вместо това се върна към старите си навици да пропуска обяда или да се храни с Ротан.
Но не всичко отиваше на зле. След заниманията на Арената тя разбра, че е доста по-силна от останалите. Това й вдъхна увереност. Вече не й беше нужно да си пази силите за занятията, както обикновено съветваха учителите. Тя непрекъснато се защитаваше с магическата си бариера и вече не се страхуваше от блъсканията или другите Номера, на които обикновено беше подлагана. Това означаваше, че може спокойно да си проправи път покрай Регин и приятелчетата му, ако я заобиколяха в коридора.
Вратата на стаята й беше защитена от друг щит, също както прозореца и кутията й. Тя използваше магията си денонощно и въпреки това нито се изморяваше, нито силата й се изчерпваше. Дори и след особено напрегнатите занятия в часовете по Воински умения.
Но Сония се чувстваше самотна. Тя въздъхна, поглеждайки към празния стол пред нея. Предишната седмица Порил се беше наранил, изгаряйки ръцете си, докато си бе подготвял уроците. Липсваше й. На него като че ли въобще не му пукаше, че са я уличили в „кражба”.
- Лорд Елбен?
Сония вдигна глава. На вратата стоеше жена със зелена мантия. Тя отстъпи встрани и леко побутна в стаята един дребен ученик. Сония потрепна от радост.
- Мисля, че Порил се е оправил достатъчно, за да започне отново да посещава занятия. Все още не може да прави нищо с ръцете си, но може поне да гледа.
Порил не сваляше очи от Регин. После се поклони на лорд Елбен и като на сън отиде до мястото си. Лечителката кимна с глава и си тръгна.
Докато Елбен даваше инструкции на класа, Сония от време на време поглеждаше към гърба на приятеля си. Порил като че ли не обръщаше никакво внимание на урока. Той седеше вцепенен и поглеждаше от време на време към ръцете си, по които червенееха пресни белези. Когато час по-късно удари гонгът за почивка, той изчака учениците да излязат от стаята, бързо се изправи и забърза към вратата.
- Порил - повика го тя. Поклони се бързо на Елбен и с няколко крачки настигна момчето. - Най-накрая се върна - усмихна му се тя . - Искаш ли да ти помогна да наваксаш пропуснатото?
- Не - намръщи се той и ускори крачка.
- Порил! - Тя го настигна и го хвана за ръката. - Какво има?
Той я погледна, след което хвърли бърз поглед към останалите от класа, които се отдалечаваха по коридора. Регин се мотаеш, най-отзад и от време на време хвърляше по някой поглед през рамо усмихвайки се така, че Сония усети как я полазват тръпки.
Порил потрепери.
- Не мога да говоря с теб. Не мога. - Той отблъсна ръката й.
- Но...
- Не, остави ме на мира. - Той се обърна, но тя отново го хвана здраво за ръката.
- Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво стана - процеди тя през стиснати зъби.
Той се поколеба, преди да отговори.
- Заради Регин.
Сония погледна пребледнялото му лице и усети как стомаха й се свива. Той не сваляше очи от останалите ученици и тя знаеше, че повече нищо няма да й каже. Момчето просто искаше да се махне от нея.