Сония си припомни събранието и леко кимна с глава.
-Доколкото разбирам, ти си по-силна от повечето начални учители - продължи младият човек. - Някои магьосници си мислят, че ти просто си се развила по-рано и няма да станеш по-силна. Други смятат, че силата ти ще расте и постепенно ще достигнеш нивото на Лорлън. Кой знае. Това няма никакво значение, докато не се научиш как да използваш тази сила.
Дориен се наведе напред и потри длани.
-Но магьосниците трябва да разберат, че Регин и компанията му използват нечестни похвати срещу теб. За съжаление те могат да предприемат някакви действия срещу него само ако имат доказателства. И ние трябва да им ги осигурим. Мисля, че ще успеем да ги убедим, че точно той е подхвърлил писалката на Нарон в кутията ти.
-Как?
-Хмм. - Дориен се облегна назад и забарабани с пръсти по корицата на книгата. - В идеалния случай трябва да го хванем при поредния му опит да те представи като крадла. Тогава всички ще се замислят дали не е било същото и предишния път. Но трябва да измислим великолепен план, за да не се досетят никога, че ние сме организирали всичко.
Докато започнаха да обмислят различни идеи, Сония почувства как в нея се пробужда надежда. Може би Дориен наистина щеше да й помогне. Той се беше оказал съвсем различен от онова, което беше очаквала да види. Всъщност Сония реши, че той въобще не прилича на останалите магьосници, които беше срещала досега.
„Струва ми се, че ми харесва” - помисли си тя.
Глава 18
Приятелство
Сония отвори вратата на стаята си и примигна изненадано
- Стига учене - обяви Дориен. - Всяка вечер се затваряш тук Днес е волник и двамата ще излезем някъде.
- Някъде? - повтори Сония.
- Някъде - потвърди той.
- Къде?
- Това - каза Дориен и очите му проблеснаха - е тайна.
Сония отвори уста да възрази, но той постави пръст на устните й.
- Шшт - рече той. - Никакви въпроси повече.
Изпълнена с любопитство, въпреки раздразнението си, тя затвори вратата на стаята си и тръгна след него по коридора. Тихото изщракване зад гърба й я накара да се обърне. През открехнатата врати на една стая надничаше Регин и на устните му играеше противна усмивчица.
Тя се обърна и излезе навън. Слънцето грееше, макар земята все още да бе покрита с дебел пласт сняг. Дориен вървеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.
- Колко далече е това тайно място?
- Не е далеч - усмихна се Дориен.
Не е далеч. Типичен отговор за Дориен, който не й давани никаква информация. Тя стисна устни, решена да не задава повече въпроси.
- Откакто си тук, колко пъти си излизала извън Гилдията? - попита той, забавяйки крачка, когато влязоха в Университета.
- Няколко пъти. Но не и след като започнаха занятията.
- Но от тогава са минали почти шест месеца! - Дориен поклати глава. - Ротан наистина трябва да те извежда повече. Не е здравословно да прекарваш толкова време затворена в стаята си.
Развеселена от неодобрението му, тя се усмихна. Въобще не можеше да си го представи да стои затворен в стаята си за дълго време. Лекият загар на лицето и ръцете му намекваше за продължителните часове, прекарани на слънце. Крачките му бяха широки и леки и тя трябваше да върви по-бързо, за да не изостава.
Сония бе очаквала да види един по-млад Ротан. Макар очите на Дориен да имаха същия яркосин цвят като на баща му, челюстта му бе по-тясна и фигурата му по-слаба. Но двамата се различаваха Най-вече по характерите си. Или пък не? Докато Ротан се беше посветил на преподавателската дейност, Дориен се беше посветил на селата, които му бяха поверени. Двамата просто практикуваха различни дисциплини и живееха в различна среда.
- Къде ходи? - попита Дориен.
- Няколко пъти посетих леля и чичо в копторите - отвърна тя. Мисля, че всеки път, когато излизах, някои магьосници се притесниха, че ще избягам.
- Някога мислила ли си за бягство, Сония?
Изненадана от въпроса, тя го погледна втренчено. Очите му бяха сериозни.
- Понякога - призна си тя, вирнала упорито брадичка.
Дориен се усмихна.
- Не си мисли, че си единствената - рече тихо той. - Почти всички са си го помисляли поне веднъж - обикновено преди изпити.
- Но накрая ти си успял да се измъкнеш, нали? - посочи Сония.
Той се засмя.
- Може и така да се каже.
- Откога работиш в твоето село?
- От пет години. - Двамата стигнаха до края на коридора, преминаха във фоайето и тръгнаха нагоре по стълбите.
- Липсва ли ти Гилдията?
Той сви устни.