Денил тръсна глава. Той пътуваше с Тайенд вече няколко месеца Репутацията му сигурно беше пострадала. За да оправи нещата, трябваше демонстративно да прекъсне всякакви връзки с него веднага, щом се върнат в Елийн. Трябваше ясно да покаже на кралския двор, че е изпаднал в ужас, когато е разбрал, че помощникът му е „момък”.
„Тайенд ще разбере” - обади се вътрешният му глас.
„Дали?” - възрази веднага сам на себе си. Ами ако се разсърдеше и разкаже на Акарин за поръчката на Лорлън?
„Не - не млъкваше вътрешният му глас, - той не е способен на това. Той е истински учен. За него всичко, свързано с проучванията, е свещено. Трябва просто да прекъснеш внимателно връзките си с него, за да не нараниш чувствата му”.
Денил раздразнено остави чашата си встрани. Защо трябва винаги всичко да свършва зле? Тайенд беше толкова приятен спътник. Денил ценеше помощта му. Той изпита срам и раздразнение при мисълта, че трябва да разруши приятелството им от страх пред слуховете. Със сигурност имаше начин да запази компанията на учения, без да застраши репутацията си.
„Нека си говорят - помисли си той. - Няма да изгубя един приятел заради глупавите им предразсъдъци”.
Ами ако в Гилдията научеха за това и го отзовяха от Елийн?
Едва ли щяха да предприемат толкова решителни действия само въз основа на някакви си слухове. Те знаеха много добре какво представлява елийнския двор. Нямаше да предприемат нищо, освен ако имат сериозни основания...
„Каквито няма да има” - каза си Денил. Той никога нямаше да се отърве съвсем от подозренията. Значи трябваше да се научи да живее с тях, дори ако е възможно да ги обърне в своя полза...
- Нали не смятате да изпиете бутилката съвсем сам?
Денил сепнато вдигна глава. На вратата към балкона стоеше Тайенд.
- Не, разбира се.
- Чудесно - рече Тайенд и се приближи до него. - Защото в противен случай ще изглеждам глупаво, разнасяйки това наоколо. - Том вдигна ръката си, в която държеше празна чаша.
Докато му наливаше вино, Денил улови погледа му, но Тайенд бързо се извърна. Ученият се облегна на парапета и се загледа в морето.
„Сега е моментът - реши Денил. - Трябва да му кажа истината и че няма да го отблъсна”.
Той си пое дълбоко дъх.
- Трябва да поговорим - каза внезапно Тайенд.
- Да - съгласи се Денил. Той внимателно обмисли думите си. Мисля, че знам защо не ми позволявахте да ви лекувам.
Тайенд потрепна.
- Веднъж ми казахте, че разбирате колко е трудно за... мъже като мен.
- Но вие ми казахте, че елийнците разбират мъжете като вас.
- И да, и не. - Тайенд пресуши чашата си на един дъх и се обърна към Денил. - Поне не ги лишаваме от титлите им - рече той с обвиняващ тон.
Денил се намръщи.
- Киралия не е известна като толерантна нация. Знаете, че сам съм го изпитал на гърба си. Но дори сред нас има хора без предразсъдъци.
Тайенд се намръщи:
- Аз смятах да стана магьосник. Братовчед ми ме провери и откри наченки на магическа сила. Трябваше да ме изпратят в Гилдията. - Тайенд зарея поглед и Денил усети копнежа му по несбъдната му мечта, но ученият бързо тръсна глава и въздъхна. - След това чух за вас и осъзнах, че няма значение дали слуховете са истина или не. На мен беше ясно, че никога няма да стана магьосник. Гилдията веднага щеше да разбере що за човек съм и да ме изпрати у дома.
Внезапно Денил се изпълни със странна, глуха ярост. От Тайенд с феноменалната му памет и остър ум щеше да стане отличен магьосник.
- Как успяхте да се откажете от постъпването в Гилдията?
- Казах на татко, че не искам да стана магьосник - сви рамене Тайенд. - Тогава той още не подозираше нищо. По-късно, когато се свързах с определени хора, той реши, че разбира всичко. Сметна, че съм се отказал от блестящо бъдеще, за да угодя на собствените си желания, което никога нямаше да ми позволят в Гилдията. Той така и не разбра, че аз просто нямаше да успея да го скрия.
Тайенд се приближи до масата, наля си вино и го изпи на един дъх.
- Както и да е - каза той, поглеждайки към океана. - Сигурно ви е все едно какво мисля, но винаги съм знаел, че слуховете за вас не са истина.
Денил потрепна.
- Откъде сте толкова сигурен?