- О, аз се погрижих някой да го забележи. - Той намигна на Сония. - Изненадата ти беше много добре изиграна.
Сония се усмихна хитро:
- Наистина бях изненадана - от това, че номерът ни мина.
- Какво? - възкликна Дориен. - Нима никой не вярва в способностите ми? - Лицето му отново стана сериозно и той погледна към Ротан. - Забеляза ли кой отвлече вниманието на Джалън, докато Регин извършваше черното си дело?
Ротан се замисли.
-Гарел? Не. Не ставай смешен. Регин просто се възползва от ситуацията. Гарел помоли Джалън за помощ, а после се закашля. От това не следва, че той взима участие в идиотските забавления на племенника си.
-Може и така да е - недоверчиво промърмори Дориен. - Но на твое място щях да го държа под око.
Глава 19
Изпитите започват
Когато Сония излезе от Банята, сутрешното слънце едва огряваше небето. Въздухът все още бе студен, затова тя издигна бариера около себе си и затопли въздуха отвътре. Когато се спря, за да оправи мантията си, тя забеляза фигура със зелена мантия, която излизаше от мъжкото отделение на Банята.
Сония разпознава Дориен и се зарадва. Тъй като магьосник възнамеряваше да си тръгне рано сутринта, двамата се бяха сбогували на вечерята у Ротан. Сега получаваше възможността да поговори отново с него, преди той да поеме на път.
- Трябваше да предположа, че си ранобудник - каза тя.
Той се обърна и примигна изненадано.
- Сония! Какво правиш тук толкова рано?
- Аз винаги ставам рано. Така мога да свърша това-онова, без някой да ме притеснява.
Той се усмихна криво.
- Умен ход, но да се надяваме, че повече няма да е необходим Регин не те тормози вече, нали?
- Аха.
- Отлично. - Той наклони глава и я изгледа странно. - Преди да си тръгна, смятах да навестя едно мое любимо местенце. Искаш ли да дойдеш?
- Къде е то?
- В гората.
Тя погледна към върховете на дърветата.
- Поредното от тайните ти места?
Дориен се усмихна.
- Да, но този път наистина е тайно.
- Така ли? Но ако ми го покажеш, повече няма да е тайно.
Той се засмя.
- Сигурно. Просто много обичах да ходя там като малък. Винаги се криех там, когато имах проблеми.
- Значи е било доста често.
- Разбира се - ухили се Дориен. - Идваш ли?
Тя погледна към кутията си. Следващата й спирка щеше да е столовата.
- Нали няма да се бавим много?
Той поклати глава.
- Ще те върна тъкмо навреме за изпитите.
- Много добре - каза тя.
Дориен тръгна по пътеката, която водеше към гората. Докато и вървеше с него, Сония си припомни последния път, когато беше минала по този маршрут. Беше студена нощ, преди около година, и тя все още беше „затворничка” в Гилдията. Ротан беше решил, че тя се нуждае от малко свеж въздух и раздвижване. Навътре в гората имаше древно гробище и тогава Ротан й беше обяснил какво се случва с магьосниците, когато умрат.
Припомняйки си думите му, тя потрепери. Когато магьосникът умира, съзнанието му губи контрол над магическата сила. Останалата магия поглъща тялото му, превръщайки плътта и костите в прах и пепел. Затова никога не погребваха магьосниците. Съществуването на старото гробище беше загадка.
Дориен вървеше забързано по пътеката и тя подтичваше до него. Припомни си разговора от предишната вечер и се сети с какво нетърпение той очакваше да се прибере у дома, но въпреки това толкова й се искаше да остане още малко. Не можеше да си спомни кога се бе забавлявала толкова много, колкото през последните няколко седмици. Макар Ротан да бе добра компания, Дориен беше пълен с енергия и непрекъснато търсеше нови забавления. Той я беше научил да левитира и да играе няколко игри. Всички те включваха магия и на него очевидно му беше приятно да си има партньор.
- Какво е усещането да си единствен магьосник сред обикновените хора? - попита тя.
Дориен се замисли.
- И приятно, и стимулиращо. Хората никога не забравят, че си различен, независимо колко си близък с тях. Те се чувстват неудобно, защото ти можеш да правиш нещо, което те не разбират. Някои от фермерите не ми позволяват да ги докосвам, макар да ме молят да лекувам добитъка им.
Тя кимна.
- Хората в копторите са същите. И те се ужасяват от магьосниците.
- В началото повечето фермери се страхуваха от мен. Мина доста време, преди да започнат да ми се доверяват.
- Чувствал ли си се самотен?
- Понякога. Но пък си струваше. - Двамата бяха стигнали пътя и Дориен сви вляво. - Когато работя, чувствам, че не живея напразно. В онези планини има хора, които щяха да са мъртви, ако не бях наблизо да им помогна.