— Надявам се да не си я вършил, докато говорехме по телефона.
— Ще ти се — усмихна се лукаво той. — И така, викам си, абе защо не се поровя малко в живота на стария Уорд?
Изгледах го сърдито — въпреки че ми беше приятел, не ми стана никак хубаво.
— Знам, знам — вдигна виновно ръка той. — Отегчавах се, нали ти казвам. Извинявай. Та, както и да е, сядам аз пред компютрите и влизам в няколко бази данни. Да ти кажа отсега, че не съм намерил нищо, за което вече да не знаех. Викан за справка на няколко пъти, освободен поради липса на улики, дрън-дрън. Освен това главният свидетел се отказал. Задържан в Ню Йорк през 1995-а по дело за наркотици, но освободен, когато си се съгласил да дадеш информация за някаква студентска група в Колумбийския.
— Те бяха задници — изсумтях. — Расисти. Освен това единият чукаше гаджето ми.
— Разказвал си ми го вече и на мен изобщо не ми пука. Ако не го беше направил, нямаше да се изтърсиш в Управлението и нямаше да се познаваме, а това щеше да е голяма загуба за мен. Както казах, не открих нищо, което вече да не знаех. Ако има още нещо, сигурно си го потулил добре. Ама наистина добре. Можеш да ми кажеш, ако искаш.
— Няма начин. Един мъж трябва да има някои тайни.
— Е, добре, пази си ги. Аз пък знам нещо наистина интересно.
— Какво?
— След около час бях преровил вече всичко и пак започнах да скучая, затова се заех с миналото ти в Хънтър’с Рок — с апостроф. Намерих адреса на родителите ти, датите, когато са се нанесли и са напуснали. Заселили се там на 9 юли 1954 година, мисля, че е било петък. Плащали си редовно данъците, правили, каквото правили. Баща ти работел в „Голстън риалти“, майка ти била на половин работен ден в един магазин. След малко повече от десет години си се пръкнал и ти.
— Точно така.
Започвах да се питам какво става.
Боби поклати глава:
— Грешка. В окръжната болница на Хънтърс Рок няма записан никакъв Уорд Хопкинс на твоята дата.
Стори ми се, че не съм чул правилно.
— Моля?
— Не си записан и в многопрофилната болница на Бонвил, нито в „Джеймс Б. Нолан“, нито в кое да е друго лечебно заведение в радиус от триста километра.
— Не може да съм записан другаде. Аз съм роден в окръжната. В Хънтърс Рок.
Той отново поклати глава:
— Не, не си.
— Сигурен ли си?
— Не само че съм сигурен, ами проверих и до пет години преди и след датата ти на раждане, в случай че си заблуждавал хората по някаква причина, от суетност или просто защото не можеш да смяташ. Няма никакъв Уорд Хопкинс. Никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Не знам къде си роден, приятелю, но със сигурност не е в Хънтърс Рок или околностите.
Аз отворих уста. Отново я затворих.
— Може да не е важно — добави той, като ме погледна изпитателно, — но има ли това никаква връзка с нуждите ти от апаратура за дигитализиране на видеозаписи?
— Пусни го пак — каза той.
— Наистина не мисля, че ще го издържа още веднъж, Боби.
Той ме погледна. Седеше на един от двата стола в стаята ми, наведен над лаптопа. Току-що му бях пуснал файловете и сериозно мислех, че съм ги гледал достатъчно за този ден. Може би за целия си живот.
— Имай ми доверие. Няма какво повече да се види.
— Добре. Пусни ми сега звуковия файл.
Той изслуша преработения вариант няколко пъти, след това го спря и кимна:
— Наистина звучи като „Избраниците“. И нямаш никаква представа какво може да назовава, така ли?
— Никаква.
— Търси ли думата?
— В тълковния речник ли?
Той завъртя очи:
— В Мрежата, разбира се.
— Бога ми, не.
Аз харесвам Интернет. Наистина. Всеки път когато ми трябва някоя безплатна програма или се интересувам от времето на другия край на планетата, или ми се прииска да видя момиче по бельо, пускам модема в действие. Като източник на информация обаче Нетът е пълна нула. Получаваш милиарди данни, които се прескачат, за да привлекат вниманието ти, а онова, което наистина търсиш, остава заровено някъде. Като че ли винаги когато ми трябва нещо определено, на екрана ми излиза съобщение за грешка.
— Ти си пълен консерватор, Уорд.
Боби вече включваше кабела в телефона. Прииска ми се да не бях хвърлял цигарите сутринта. След пет минути той поклати глава: