— С големите търсачки не излиза нищо, нито с няколкото специални програми, които случайно знам и използвам за проникване в особено секретни компютърни системи.
— Ето ти го твоя Интернет. Глухоням оракул, страдащ от амнезия.
— Това не означава, че вътре няма нищо. Просто сайтовете, в които се среща думата, може би не са достъпни за търсачките.
— Боби, няма причина да смятаме, че ще намерим нещо там. Това е просто една дума. Ако сложиш стадо маймуни да тракат безцелно по клавишите, някоя от тях рано или късно ще я уцели. Това обаче не означава, че ще направи с нея уебстраница, а и да направи, какво общо може да има тя с родителите ми?
— Сещаш ли се за нещо по-разумно?
— Да. Бутилката вече свършва, а аз съм уморен и искам да пия още.
— Ще пием след това.
— След кое? Вече се убеди, че в Мрежата няма нищо.
Боби потропа известно време с нокти по масата, втренчен с присвити очи в завесите. Имах усещането, че чувам как в главата му се въртят зъбни колелца. Започвах да се отегчавам, чувствата ми бяха притъпени от алкохола. През последните няколко дни ми се беше събрала твърде много нова информация и умът ми бе размътен.
— В къщата сигурно има още нещо — рече накрая той. — Нещо, което си пропуснал.
— Само ако е скрито в някоя крушка. Разрових навсякъде. Няма нищо интересно.
— Всичко изглежда различно, когато знаеш какво търсиш. Мислил си, че трябва да има друга бележка. Затова си търсил бележка. Това, че си се сетил за видеото, е чиста случайност.
— Не — възразих. — Сетих се за него, защото къщата беше подредена по такъв начин. Мисля, че баща ми нарочно е…
Замълчах. Скочих и разрових из куфарчето на лаптопа.
— Какво?
— Записах хард диска му. Това е единственото място, ако може да се нарече място, където не съм търсил.
Седнах до Боби и пъхнах диска в компютъра. Изкарах прозорец за търсене и написах „избраниците“ в текстовата графа. Лаптопът побръмча известно време.
„ТЪРСЕНАТА ОТ ВАС ДУМА НЕ БЕШЕ НАМЕРЕНА“
Опитах с „избрани“, но пак нищо.
— Е, това е — казах. — Хайде към бара.
Изправих се в очакване Боби да се присъедини към мен, но той отвори нов прозорец за търсене.
— Какво правиш?
— Ще проведа търсене в текстовото съдържание на всички файлове. Ако тези „избраници“ са нещо важно, няма логика да съществува файл с подобно име. Сигурно е скрито някъде. Може да фигурира вътре в някой файл.
Съгласих се. Дискът се четеше бързо и процесът отне само няколко минути.
Думата отново я нямаше.
Боби изруга:
— Защо, по дяволите, просто не ти остави писмо? Да ти каже направо каквото толкова е искал да знаеш?
— Задавах си този въпрос вече хиляди пъти. Хайде, откажи се.
Той продължаваше да седи.
— Виж — продължих. — Знам, че го правиш заради мен, и съм ти много благодарен, но през последните двайсет и четири часа открих, че родителите ми или са били побъркани и някога съм имал близнак, или са били наистина чалнати и са искали да си помисля, че съм имал такъв. От дни не съм слагал нищо в устата си. Имах глупостта да лапна цигара тази сутрин и сега ми се пуши, та две не виждам. Скапан съм. Отивам в бара.
Той се обърна към мен, но погледът му бе отнесен. Виждал съм го и преди в такова състояние. Това означаваше, че дори не ме чува какво му говоря, че няма да се опомни, докато не завърши хода си на мисли.
— Ще те чакам там — рекох и излязох.
11.
Спомням си, че като малък изпитвах голяма гордост, че комарите не ме хапеха. Когато ходехме на екскурзии с родителите ми или от училище, повечето бързо се покриваха с малки, червени, адски сърбящи пъпки — въпреки всякакви кремове, спрейове и мрежи против насекоми. Аз оставах не засегнат. Може би веднъж съм имал една пъпка, на глезена. Странен повод за гордост, но нали знаете какви са децата. Когато разбере, че не е център на вселената, човек отчаяно търси нещо, което да го отличава от останалите. Аз бях Момчето, което не се бои от комари. Внимание, дами и господа, проявете малко уважение. Това е Насекомонедостижимия, Комароустойчивия. По-късно, след като навърших двайсет години, аз си дадох сметка, че може би не съм разбрал правилно. Вероятно комарите ме хапеха не по-малко от всеки друг. Просто аз нямах достатъчно силна имунна система и ухапванията не се възпаляваха. Това все още си беше „особено“ качество (вече бях достатъчно голям, за да си дам сметка, че не се различавам твърде от останалите хора, и искрено се надявах да е така), но в друго отношение. Просто не бях комароустойчив.