Бекър вдигна поглед. Сигурно никой полицай не му беше казвал такова нещо.
— Мислите ли, че е жива?
— Да.
Бекър остана изненадан от увереността, която видя в лицето на полицая.
— Всички други се държат така, сякаш вече е мъртва. Не го казват, но си го мислят.
— Грешат. Жестоко грешат.
— Защо? — изхриптя Бекър.
— Когато убиец от този тип иска да се отърве от жертвата си, той обикновено скрива трупа и прави всичко възможно, за да попречи на идентифицирането му. От една страна, за да затрудни полицията. Прави го обаче и защото много от тези хора искат да скрият деянията си от себе си. Трите предишни жертви бяха намерени на открито, с част от собствените им дрехи и лични вещи. Този човек не се крие от никого. Той искаше да разберем кои са жертвите. За да достигне до желания от него край, е необходимо отвлечените да останат живи за известно време.
— Необходимо…
— Само една от предишните жертви беше сексуално насилвана. Освен леки травми на главата и обръсване на косата той не ги малтретира по никакъв начин.
— И освен убийството им, разбира се.
Занд поклати глава:
— Убийството не е малтретиране. То е край на мъченията. Според изследванията момичетата са държани живи около седмица след отвличането им.
— Седмица? Пет дни вече минаха.
Занд замълча. По време на разговора бе огледал внимателно стаята и сега забеляза нещо, което му беше убягнало. Купчинка учебници на една масичка. Бяха за по-големи ученици и следователно не принадлежаха на малката дъщеря. Той си даде сметка, че другият мъж го наблюдава.
— Знам — отвърна Занд.
— Стори ми се, че имате и друга причина да смятате, че е жива.
— Просто не вярвам да я е убил вече.
Бекър се изсмя рязко:
— Не „вярвате“? Само това ли? О, добре. Много обнадеждаващо.
— Не е моя работа да ви обнадеждавам.
— Не, предполагам, че не — съгласи се Бекър. Помълча за миг, сетне добави: — Тези неща наистина се случват, нали?
Занд знаеше какво има предвид. Че такива събития, за които хората обикновено само научават от вестниците и телевизията, наистина се случват. Неща като внезапна смърт, разводи и травми на гръбнака; като самоубийства и пристрастяване към наркотици; сцени като тази, в която около теб се събират куп безлични хора и повтарят: „Шофьорът не можа да спре.“ Случват се. Те са реални като щастието и любовта, като приятната топлина на слънчевите лъчи върху гърба ти, но се забравят по-трудно. След тях животът ти може никога да не е същият. Ти може да не си сред щастливците и всичко да продължи да се повтаря.
— Да, случват се — съгласи се Занд.
Без другият мъж да го забележи, докосна корицата на един от учебниците. Прокара пръст по грапавата повърхност.
— Какъв е шансът да си я върнем?
Въпросът бе зададен направо, със спокоен глас и Занд се възхити на Бекър за това. Обърна се.
— Трябва да приемете, че няма такъв.
Бекър остана потресен. Опита да каже нещо, но не можа.
— Всяка година от ръцете на такива мъже умират стотина души — продължи Занд. — Може би и повече. И то само в тази страна. Почти никой от убийците не може да бъде заловен. Ние вдигаме голям шум, когато хванем някого, сякаш сме върнали тигъра в клетката. Само че не сме. Всеки месец се ражда нов. Малцината, които залавяме, просто нямат късмет или са глупави. Повечето никога не попадат в ръцете ни. Тези хора не са някакво изключение. Те са част от обществото. При тях важат същите закони. Оцеляват най-приспособените. Най-умните.
— Пощальончето умен ли е?
— Той не се нарича така.
— Така го наричаха вестниците. И ченгетата.
— Той се назоваваше Праведника. Това име си е избрал сам. Да, умен е. Може би точно това ще причини провала му. Той се стреми прекалено много да спечели възхищението ни. От друга страна…
— Може никога да не го хванете. А ако не го хванете, ние няма да видим Сара.
— Ако я видите отново — рече Занд и прибра бележника и химикалката си, — това ще е дар от боговете. Животът ви ще се промени завинаги. Не е задължително да е към по-лошо. Просто така стоят нещата.
Бекър се изправи. Занд не си спомняше да е виждал човек, който да изглежда едновременно толкова уморен и толкова неспособен да заспи. Без да подозира, Майкъл Бекър си мислеше същото за него.
— Но вие ще продължавате да я търсите, нали?