Той вече нямаше да мисли за Пощальончето. Щеше да го нарича Праведника. И междувременно щеше да си мисли най-лошото. Полицаят беше прав. Нещо повече, Майкъл Бекър вярваше, че това би желала и Сара.
Седяха пред „Сморгас борд“, посещавано главно от сърфисти кафене на десетина метра от мястото на отвличането. Киснеха тук вече час и заведението скоро щеше да затваря. Единствените други клиенти бяха двама младежи, приведени над една съседна маса и сърбащи вяло от големи чаши.
— Мислиш ли нещо, или просто гледаш?
Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.
— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.
— Знам. Не чакам него.
Тя се изсмя:
— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.
За нейна изненада той се усмихна:
— Мисля.
Тя скръсти ръце.
— Ще споделиш ли?
— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.
Нина си даде сметка, че гримасата му не е била усмивка.
— Доведох те, защото си помислих, че може да помогнеш. — Тя помръдна неловко на стола си. — Джон, какво ти става? Знаеш защо те доведох. Защото ми помогна преди. Защото ценя съвета ти.
Той отново се усмихна и този път тя потрепери.
— Какво постигнах предишния път?
— Не знам — призна тя. — Кажи ми. Какво стана?
— Знаеш какво.
— Не, не знам! — ядоса се тя. — Знам само, че беше стигнал донякъде. Започна да се спотайваш и да се криеш, не ми казваше нищо, въпреки че дотогава разчиташе на мен да ти източвам информация от Бюрото. Информация, която иначе нямаше как да получиш, защото собственият ти началник те беше отстранил от случая. Аз ти направих услуга, а ти ме отряза.
— Никаква услуга не си ми направила. Просто искаше да ме използваш.
— О, майната ти, Джон! — тросна се тя.
Двамата младежи на съседната маса подскочиха като марионетки, чийто кукловод изведнъж е дръпнал конците.
Тя понижи глас и заговори бързо:
— Ако наистина ме мислиш за такава, защо не се върнеш в скапания Върмонт? Скоро ще падне сняг. Можеш да легнеш в него и да умреш.
— Да не искаш да кажеш, че си ми помогнала от добра душа?
— Да, разбира се, защо иначе?
— Въпреки че заради теб изневерих на жена си?
— Това е глупаво. Не ме обвинявай за забежките си.
Занд срещна гневния й поглед. Помълчаха, сетне тя внезапно сведе очи.
Той се изсмя кратко:
— Искаш да ме заблудиш, че аз владея положението, нали?
— Какво?
Тя се прокле наум.
— Това внезапно свеждане на очи. Балсам върху мъжкото ми самочувствие. След като отново се почувствам в пълната си власт, пак ще заиграя по свирката ти.
— Станал си истински параноик, Джон — обвини го тя, въпреки че той бе отгатнал; даде си сметка, че е прекарала прекалено много време сред глупци. — Просто не искам да споря с теб.
— Какво мислиш за косата?
— Каква коса? — смръщи вежди Нина, объркана от внезапната смяна на темата.
— Праведника. Защо им реже косите?
— Ами за пуловерите. За да избродира имената им.
Занд поклати глава и запали нова цигара.
— За това не му е нужно да обръсва цялата глава. Всички момичета имаха дълга коса. Когато ги намериха обаче, бяха остригани. Защо?
— За да нямат вече човешки вид. За да ги убие по-лесно.
— Възможно е. Така смятахме тогава. Сега обаче се чудя.
— Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?
— Чудя се дали не е наказание.
Нина се замисли.
— За какво?
— Не знам. Но ми се струва, че убиецът избира точно определен тип момичета за точно определена цел. Мисля, че очаква нещо от тях и всяка по някакъв начин го е разочаровала. За наказание той взима нещо, което смята, че е особено важно за тях.
Той отпи глътка кафе, без да се интересува, че е студено.
— Знаеш ли какво са правили с колаборационистите във Франция в края на Втората световна война?