— Разбира се. Жените, заподозрени, че са приели твърде радушно германските нашественици, са били показвани по улиците с обръснати глави. Голяма гордост за нашата цивилизация. — Нина вдигна рамене. — Мога да разбера наказанието, но не и причината за него. Тези момичета не са се отдавали на никого.
— Може би.
Занд явно бе изгубил вече интерес към темата. Загледа се разсеяно в далечината. Един от младежите случайно го погледна. Занд не отмести очи. Младежът сведе своите. Даде знак на приятеля си, вероятно — че е време да се омитат, и двамата се изнизаха от кафенето.
Занд явно остана доволен от това.
Нина опита отново да привлече вниманието му:
— Добре, накъде води тази следа?
— Вероятно наникъде — отвърна той и смачка фаса си. — Миналия път просто не се бях замислил сериозно за това. Тогава се бях съсредоточил върху начина, по който ги избиваше. Върху това, как ги среща. Сега ми стана интересно. Как са го разочаровали? Какво всъщност е очаквал от тях?
Нина зачака да продължи.
— Защо престана да спиш с мен?
Това отново я свари неподготвена. Тя се поколеба, преди да отговори:
— Двамата престанахме.
— Не. — Той поклати глава. — Не беше такъв случаят.
— Не знам, Джон. Просто стана така. Ти не изглеждаше особено натъжен от това.
— Просто го приех.
— Накъде биеш? Сега не го ли приемаш?
— Разбира се, че да. Това е отдавна минало. Просто ти задавам въпроси, които не съм ти задавал преди. Когато започнеш веднъж, те сами продължават да изникват.
Тя наистина не знаеше какво да му отговори.
— Добре, какво искаш да правим сега?
— Искам да си вървиш. Да си отидеш и да ме оставиш сам.
Нина се изправи:
— Както желаеш. Имаш номера ми. Обади ми се, когато решиш да си размърдаш задника и да свършиш някоя работа.
Той се обърна бавно, погледна я право в очите.
— Искаш ли да знаеш какво стана последния път?
Тя се втренчи в него. Изражението му бе хладно и замислено.
— Да — отвърна тя.
— Открих го.
Нина почувства как косъмчетата по гърба й настръхват.
— Кого си открил?
— Следих го две седмици. Накрая отидох в дома му. Бях го видял как наблюдава други момичета. Не можех да го оставя.
Нина не знаеше дали да седне, или да остане права.
— И какво се случи?
— Отричаше. Аз обаче знаех, че е той. Той беше, но нямах доказателства и щеше да се измъкне. Останах с него два дни. Не искаше да ми каже къде е тя.
— Джон, не ми разказвай това!
— Убих го.
Нина се взря в лицето му и разбра, че е истина. Отвори уста и отново я затвори.
— След два дни получих пуловера и бележката.
Изведнъж й се стори много стар и уморен. Извърна се.
Когато заговори отново, гласът му бе лишен от всякаква емоция.
— Убих невинен човек. Сега ти решавай какво да правиш с мен.
Тя тръгна по улицата. Не искаше да поглежда назад, затова се съсредоточи върху палмите, поклащани леко от бриза.
Когато стигна ъгъла, спря и се обърна. Той бе изчезнал. Тя изчака малко, прехапала устни, но той не се появи. Затова отново тръгна бавно.
Нещо се беше променило. До тази вечер Занд й се струваше кротък човек, но компанията му я караше да се чувства некомфортно. Сега си даде сметка, че не й е напомнял на ловец, а на боксьор, втренчен в камерата, един час преди решителния мач. В периода, когато боецът забравя околния свят и се съсредоточава върху предстоящото изпитание. Едни можеха да залагат, да се обличат като палячовци и да хвалят избраника си. Други можеха да тръбят как боксът трябвало да бъде забранен, за да не смущава уютните им семейни гнезда. За мъжете на ринга беше различно. Те се биеха за парите, но не само. Правеха го, защото в това бе силата им. Не искаха да се измъкнат. Те търсеха място, където да почувстват същността си.
Посещението при родителите беше грешка. Занд имаше достъп до съвсем малко информация, а вече се питаше какво иска тя от него. Единствените нови сведения можеше да получи от Бекърови. Нямаше как да не го остави да говори с тях. Осъзна обаче, че не е трябвало.
Тя не целеше това. Нямаше никаква нужда от ловец или от убиец. Вярваше, че единственото, което е в състояние да накара Праведника да напусне скривалището си, е човек, над когото той иска да надделее.