Дори не се изпоти. Това го накара да се почувства доволен.
Сара Бекър чу приглушения шум от физическите упражнения на мъжа под нея, но не се замисли за естеството на заниманието му. Нямаше представа кое време е и не я интересуваше. Биологичният й часовник й подсказваше, че е ден, може би следобед. В някои отношения това бе по-лошо, отколкото ако беше нощ. През нощта се случваха лоши неща. Това бе нормално. Хората се страхуваха от тъмното, защото мракът означаваше нощ, а през нощта излизат всякакви свирепи същества. Така бе устроен светът. През деня се очаквате положението да е по-добро. През деня човек ходи на училище и обядва, небето е синьо и всичко е сравнително безопасно, стига да не се мотаеш из бедняшките квартали. Ако през деня не може да бъде в безопасност, тя изобщо не искаше да мисли за него. Не искаше да знае кое време е.
Ако извиеше глава нагоре, можеше да опре чело в тавана на помещението, където лежеше. Вътре цареше пълен мрак. Тя лежеше по гръб и бе в състояние да придвижи ръцете и краката си на около пет сантиметра в двете посоки. От дълго време беше в това положение, от четири или дори шест дни. Не си спомняше нищо между отвличането от Трета улица и момента, когато се озова легнала по гръб тук с тесния отвор пред лицето. След известно време си даде сметка, че вижда тавана на стая и че отворът е дупка в пода, под който имаше кухина точно колкото да побере тялото й. Прозорчето на пода бе около петнайсет сантиметра дълго и десет сантиметра широко и достигаше от малко над веждите й до малко под устата й.
Тя запищя и след известно време някой влезе в стаята. Той й прошепна нещо. Тя продължи да пищи и той запуши прозорчето с малък дървен капак. Тя чу как стъпките му се отдалечават и оттогава се беше случило само едно нещо. След известно време Сара се събуди и установи, че прозорчето над лицето й отново е отворено. Стаята отгоре бе почти тъмна, но тя успя да различи силуета на някакъв човек, който я гледаше. Опита да го заговори, да му се моли, да му предложи пари, но той мълчеше. След малко тя спря и заплака. Мъжът протегна ръка, в която държеше малка кана. Поля лицето й с вода. Отначало тя опита да извърне глава, но после си даде сметка, че е жадна, и отвори уста, за да погълне колкото можеше повече.
След известно време той се върна и говориха за Тед Бънди. Този път тя пи жадно.
С времето умът й се проясни; явно упойващото вещество, което й беше дал, бавно напусна организма й. Лошото беше, че блаженото й замайване постепенно отмина. Тя опита да бутне прозорчето с носа и езика си, но положението му бе внимателно изчислено и нямаше начин да бъде отместено така. Както цялата камера под пода, то беше предназначено точно за човек с нейните размери, сякаш й бе изработено по мярка. Сара беше яко момиче, редовно караше ролкови кънки и превъзхождаше по сила повечето момичета на нейната възраст. Въпреки това нямаше никакъв шанс да се измъкне от клетката си, затова престана да опитва. Баща й често казваше, че проблемите на много хора идват от енергията, която губят в опитите си да променят неща, които не могат да бъдат променени. Тя не беше достатъчно голяма, за да осъзнае дълбокия смисъл, който той влагаше, но в буквалния поне го разбираше. Струваше й се, че не е яла от цяла вечност. Докато не получи източник на допълнителна енергия, нямаше смисъл да хаби малкото, която й оставаше. Глупаво бе да се съпротивлява. Затова тя остана неподвижно и се замисли за Пазибоже.
Пазибоже бе създаден от нея и от баща й персонаж. Поне така смятаха. Идеята беше дошла от майката на Сара. Зоуи Бекър вярваше в много неща. Е, може би не вярваше в истинския смисъл на думата, но избягваше да рискува в определени ситуации. Астрология ли? О, това, разбира се, са пълни глупости, но не е зле човек да знае предсказанията на звездите, а те изненадващо често се оказваха точни. Фън шуй? Всичко се основава на елементарна логика, разбира се, но ритуалите са забавни, така че защо да не ги изпълняваш? Не бива да се предизвиква съдбата с изрази като „На мен такива неща не ми се случват“, когато стане дума за някакво нещастие, а трябва човек да чука на дърво — дърветата притежават странна магическа сила, не мислите ли? — и да прошепва „Пази Боже!“.
Зоуи бе „прихванала“ суеверията от баба си, не от майка си — твърдоглава пенсионирана издателка, която се занимаваше главно с джогинг. Нито Майкъл Бекър, нито дъщеря му виждаха смисъл в тези заклинания. И в отговор на тия бабини деветини „се роди“ Пазибоже.