След около половин минута отново отправи взор към мен:
— Добре. Да се залавяме за работа.
Стана рязко от бюрото и се отдалечи бързо към другия край на стаята, като пукаше с кокалчетата на пръстите си. Аз въздъхнах и се приготвих да чакам.
Първо, разбира се, бях отишъл в „Ънриалти“, но кантората беше затворена. Една бележка на вратата благодареше на клиентите за вниманието и обясняваше, че фирмата прекратява дейността си поради смъртта на собственика. Аз едва се стърпях да добавя, че другата причина е неблагонадеждността на наследника му. Надникнах през прозореца. Няма значение дали бюрата и шкафовете са си на мястото, зали компютрите са включени в контактите и годишният план още виси на стената — човек винаги може да разбере дали една фирма функционира. „Ънриалти“ вече не дишаше. Знаех какво ще видя, но въпреки това гледката ме потресе. Дадох си сметка, че досега не съм се замислял дали разкритията ми от последните четирийсет и осем часа не обясняват донякъде действията на баща ми. Колкото и да си блъсках главата, все не стигах до логично обяснение.
Затова тръгнах да обикалям всички фирми за недвижими имоти в околността. За благосъстоянието на едно населено място може да се съди по броя на бюрата за недвижима собственост по улиците му. В Каулик, Канзас, например ще се наложи доста да потърсиш. Всеки иска да се маха, на никого не му се остава. Никой не желае да завърши живота си там. В някое средно заможно градче човек може да намери една-две кантори, почти незабележими сред офисите на другите фирми. В Дайърсбърг правиш две крачки и попадаш на някоя. Фирмите за недвижими имоти са повече дори от галериите и ресторантчетата. Градовете от този тип ти продават не просто къщи, а един идеал — възможността да водиш спокоен живот, да се шириш в луксозно жилище, да го преустроиш както намериш за добре и да го оградиш с висок зид. Да седиш в строен по твоя поръчка дървен дом с таван като на катедрала и да се чувстваш богоизбран. Навсякъде из Америка богаташите изпълзяват от скривалищата си. Всяко ранчо, предназначено за отглеждане на добитък или просто за да се наслаждаваш на природата, се превръща в стодекарово имение, в което си заобиколен от прекрасни гледки и съседи от твоята черга. Аз не осъждам тези хора. И на мен ми се иска да имам такъв дом, да живея такъв живот в някое от най-красивите кътчета на света. Просто не желая онова, което, върви ръка за ръка с него. Голфа. Частния самолет. Пурите. Скучните, излезли като от музей подобия на хора, киснещи в луксозни клубове: надути мъже с безупречен загар и силно ръкостискане, жени с ледени очи и опъната до скъсване кожа, разговори с алчни, самодоволни типове, които не казват нищо съществено. Мисля, че от това ще полудея.
След малко Чип отново се появи, стиснал купчина проспекти и две видеокасети.
— Господин Лотнър? Време е да намерите своята мечта.
Аз изгледах внимателно записите, като от време на време изръмжавах с престорен интерес. Никоя от къщите не приличаше на онова, което търсех. Сетне прегледах брошурите — стаи с имитация на дървена ламперия, обзаведени от пияни каубои, или ослепително бели стерилни камери, приличащи на жилища за извънземни. Единственото, което варираше, и то не особено, бяха безбожно надутите цени. Така бяха минали посещенията ми и в другите агенции. Тъкмо смятах да поискам визитната картичка на Чип и да си тръгвам, може би да се обадя на Боби и да проверя как се справя той със задачата си, когато сред многобройните лъскави брошури ми попадна един единичен лист.
„Палатите“ — бе отпечатано с изящен шрифт върху него. — „За хора, които търсят нещо повече от жилище.“
Прочетох трите кратки параграфа, описващи един малък комплекс в планините Галатин. Естествено имаше условия за ски. Разбира се, че нямаше съседи от простолюдието. Хиляда декара в планината, на които бяха подредени няколко луксозни къщи във формата на малко селище, където вероятно дори самият Зевс би се изкушил да си купи дом. Ала въпреки това брошурата не беше оформена така, че да привлича купувачи. Нямаше снимка, нито дори цена, което възбуди още повече интереса ми.
Взех напосоки една от другите брошури, като се постарах имотът на нея да е скъп.
— Бих искал да видя това — рекох.
Чип погледна брошурата и кимна доволно:
— Това е истинска скъпоценност.
— И докато сме в района — добавих, — нека да проверим и това.
Показах му единичния лист. Той го погледна и събра ръце върху бюрото си.