Тя кимна едва забележимо. Добър отговор.
Наведох глава и тръгнах, без да чакам Чип. Останах за момент под навеса, загледан навън в дъжда. Забелязах, че постройката е така разположена, та да закрива цялата останала част от комплекса. Чип не се шегуваше за усамотеността на мястото.
Той се появи скоро и двамата отидохме при колата. Докато се качвах, забелязах, че откъм портата приближава друг автомобил. Голям черен джип. Той заобиколи малкия паркинг и спря на четири-пет метра от нас.
Постарах се да се забавя колкото може повече, преди да се кача. Докато закопчавах колана, от постройката, от която току-що бяхме излезли, изскочи мъж. Беше приблизително с моя ръст, имаше тъмноруса коса и вървеше с наведена глава. Мина покрай нас, без да ни поглежда. Когато се приближи до колата, шофьорът излезе, заобиколи автомобила и отвори задната врата. Другият мъж хвърли сака си вътре. Чантата беше голяма, синя на цвят. Около дръжките й беше увита лента от митническа служба на летище. На лентата бяха отпечатани буквите ХЛ. Двамата мъже се качиха в колата.
Чип също запали двигателя. Даде внимателно на задна, излезе на пътя и скоро „Палатите“ бяха зад нас.
През по-голямата част от пътуването към града Чип остана безмълвен. Имах чувството, че госпожа Анонимна го е подложила на полицейски разпит след излизането ми и че той се ядосваше, задето не е могъл да отговори задоволително на въпросите й. Като например кой съм и откъде съм. Дори аз знаех, че това са първите неща, които един търговец на недвижими имоти трябва да научи за клиента си. Баща ми обичаше да казва, че пътят към джоба на човек минава през собствената му ръка. С това намекваше, че търговецът трябва да подходи към клиента по най-хитрия начин.
Чип ме попита какво мисля за видяното. Казах му, че „Високо небе“ не ме интересува, особено след като съм видял какво предлагат „Палатите“. Това като че ли не го изненада. Попитах го колко други клиенти е водил там. Отговорът бе: „Осем за последните три години.“ Всичките бяха минали през процедурата за установяване на благонадеждността, но никой не беше отговорил на условията.
Изгледах го удивено:
— Тези хора са превели петнайсет-двайсет милиона на сметка, разкрили са финансовото си положение и въпреки това не са получили достъп? Тези къщи продават ли се изобщо, или какво?
— Само на най-отбрани клиенти, господин Лотнър. Такива са правилата на играта. — Той ме стрелна с поглед, за да се увери, че го слушам с най-голямо внимание. — Живеем в странен свят, няма спор. Имаме най-красивата страна на планетата, най-работливия народ, но въпреки това сме принудени да съжителстваме с хора, които не бихме искали да живеят на един континент с нас. Има исторически предпоставки за това. Отворихме вратите си прекалено широко и ги затворихме твърде късно. Казахме: „Елате, всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл. Имаме достатъчно земя за всички.“ Но не сме взели необходимите мерки, за да се уверим, че ще приютим само подходящи хора. Не сме мислили далновидно. Това е причината хора като вас да идват на запад. За да се махнат от градовете, от паплачта, да живеят сред себеподобни. Да се върнат към истинския начин на живот. Не говоря за расовите различия, макар че това също има значение. Говоря за поведение. За стандарти. За хора, които са родени да съжителстват, и такива, които не могат да се понасят. Затова елитът се стреми към места като Дайърсбърг. Това е един филтър и през повечето време работи добре. Ала въпреки това понякога се появява някой, когото не бихте искали да е около вас. Студенти. Ски-хулигани. Бели боклуци по пътищата. Хора, които не ни разбират. Какво може да направи човек? Не можеш да ги изгониш; все пак това е свободна страна. Не ни остава нищо друго, освен да се грижим сами за себе си.
— И как ще го постигнем?
— Като направим филтъра си много по-фин. Като намерим съмишленици и се обградим с висока стена.
— Това ли са „Палатите“?
— В известно отношение. Уникална възможност да създадеш собствен дом.
— Ако имахте достатъчно пари, щяхте ли да се преместите там?
Той се изсмя малко тъжно:
— Да, щях. А дотогава ще работя, за да ги изкарам.
Спуснахме се от планината. Когато се върнахме в Дайърсбърг, вече се беше стъмнило и дъждът бе понамалял. Чип спря пред кантората си и се обърна към мен с усмивка:
— Е, какъв е следващият ви ход? Ще помислите ли още, или да влизаме в офиса и да ви покажа някои други възможности?