— Искам да ви попитам нещо — отвърнах, като се взирах през стъклото към пустата улица.
— Казвайте.
Той изглеждаше уморен, но нащрек. Майка ми обичаше да казва, че търговията с недвижими имоти не е за хора, които искат да имат фиксирано работно време.
— Казахте, че сте започнали да се занимавате с „Палатите“ наскоро. Били ли са предлагани и чрез друга фирма?
— Да. — Той се смути. — И какво от това?
— Продавали ли са нещо без ваше знание?
— Не. Не се занимаваха с тях много дълго.
— Как така вече не ги представляват?
— Собственикът умря, фирмата се ликвидира. Не можеш да продаваш имоти от оня свят.
Кимнах, сърцето ми се свиваше.
— Каква комисиона получавате от такава продажба? Приблизително.
— Голяма — отвърна предпазливо той.
Запазих мълчание, след малко попитах:
— Достатъчно, за да убиете някого за тези пари?
— Какво?
— Чухте ме добре — отговорих; усмивката ми беше изчезнала.
— Не разбирам за какво говорите. Да не мислите… какво? Какво, по дяволите, намеквате?
Нещо в отговора му не ми хареса. Изненадващо е колко добре лъжат някои хора, дори в най-трудни ситуации. Чип изглеждаше искрен, но на мен ми трябваше потвърждение. Досега се бях държал добре. Бях чакал. Търпението ми обаче се беше изчерпало.
Сграбчих Чип за косата и ударих с все сила челото му във волана. Сетне дръпнах главата му назад.
— Ще поставя въпрос — изсъсках, като отново ударих главата му в кормилото. — Този път искам правдоподобен отговор. Искам да знам истината и ти давам само една възможност да ми я кажеш. Ясно ли е?
Той кимна уплашено. Отново дръпнах главата му назад. Носът му кървеше, на челото му имаше синкава вдлъбнатина. Очите му бяха ококорени.
— Ти ли уби Дон Хопкинс?
Той заклати глава. Известно време го наблюдавах. Виждал съм много лъжци и доста дълго сам бях такъв, та имам набито око.
Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.
— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?
Той кимна. Примигна.
— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?
Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.
Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.
15.
Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.
— Какво направи?
— Нищо.
— Добре — рече след кратък размисъл той.
Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.
— Има ли още вода?
— Малко.
— Не я пий.
Свалих си палтото.
През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.
Боби стоеше със скръстени ръце.
— Е — попитах, — как мина денят?
— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.
Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:
— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.
— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.
Боби не ми обърна внимание:
— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.