Чу се друг малък взрив във вътрешността на къщата. Температурата бързо се покачваше. Дъждът бе намалял до слаб ръмеж. Стори ми се нормално. Беше валяло целия следобед, защо не и сега.
Боби притича, като затваряше телефона си. От рана на ръката му течеше кръв.
— Идват — обяви.
Нямах представа за кого говори.
— Кой идва?
— Пожарникарите. Хайде, да тръгваме.
— Не може. Това е тяхната къща.
— Не, това е място на престъпление.
Когато отидохме при колата, той я огледа бързо, взря се внимателно в земята. След това застана на четири крака и надникна отдолу. Изправи се, отръска ръце и отключи вратата. Клекна и погледна под седалката на шофьора, сетне отвори предния капак, излезе и огледа двигателя.
— Добре — рече накрая. — Ще рискуваме.
Затвори капака и седна зад волана. Пъхна ключовете в стартера, намигна ми и ги завъртя. Моторът забръмча, без да се взриви. Боби си пое дълбоко дъх и потупа колата по покрива.
— Ама ние не чухме никого — отбелязах аз. — Никаква кола.
— Нищо чудно — отвърна той с леко разтреперан глас. — В такъв квартал е по-лесно да се промъкнеш през дворовете, отколкото да дойдеш по улицата. Оставяш колата на половин километър и идваш пеша. Направи ли ти впечатление свистенето между двете експлозии? Взривът е бил заложен набързо.
— Какво значение има? Първият взрив и без това вдигна всичко във въздуха.
— Началният заряд избухна преждевременно. Някой опита да ни гръмне с наистина адска бомба, само че тя не се взриви както трябва.
— Така изглежда.
— В такъв случай… — Той погледна часовника си. — Явно са свършили цялата работа за малко повече от час.
Усетих, че от една рана на тила ми тече кръв, и я избърсах с ръкав.
— Както казах, доста са бързали.
— Може да са сбъркали в подробностите, но наистина свършиха голяма работа, не мислиш ли?
В далечината вече се чуваше воят на приближаващи сирени, от другата страна на улицата се отвориха няколко врати.
— Взривиха дома на родителите ми! — възкликнах невярващо.
Горящата къща изглеждаше странно, в пълен контраст със спретнатите малки постройки наоколо.
Погледнах дома на Мери. Няколко лампи бяха запалени, входната врата беше отворена.
— Забъркахме се с първокачествени негодници — съгласи се Боби и отново удари по покрива на колата. — Да се омитаме.
Аз обаче вече тичах към вратата на двора. Боби изруга и се втурна след мен. Прескочих живия плет на Мери. Едва бях влязъл в двора й, когато Боби ме сграбчи за рамото и ме извъртя с лице към себе си.
Измъкнах се от хватката му и продължих през двора. Той отново опита да ме хване, но видя онова, което бях забелязал аз, и се затича по-бързо и от мен.
Тя лежеше на верандата, главата и раменете й висяха над стълбите, ръцете й бяха разперени. Отначало си помислих, че е получила удар, но после видях кръвта. Около нея имаше вече цяла локва. Боби коленичи, повдигна главата й.
— Мери — промълвих. — Боже мили!
Извъртяхме я леко, така че да я сложим на равно. Тя едва дишаше. На бледата светлина бръчките й приличаха на дълбоки цепнатини. Боби опипа под дрехите й, намираше дупка след дупка, опита да спре кръвта, която изтичаше по-бавно, отколкото би трябвало. Тя се закашля и от устата й потече нещо черно.
Преди това в нея бях виждал една обикновена старица, от онези, които се редят на опашки в супермаркетите или по спирките на автобусите, които знаят и се интересуват на кого какво трябва да се подари за рождения ден, сбръчкани и с хладен поглед, сякаш са били такива цял живот. От онези хора, които никога не са се напивали, никога не са прескачали в чужд двор, никога не са погаждали лоши шеги на някого. Стари сухари, които никога не са обичали. Сега видях съвсем друга жена. Такава, каквато е била и вероятно все още беше под сухата набръчкана кожа, под оредялата сива коса. Въпреки тежестта на годините тя бе една истинска, жива жена.
Ала след малко дъхът й секна. Наоколо се разнесе миризма на урина. Вероятно заради студеното време, но старата жена сякаш се вкочани пред очите ни.
Боби се втренчи в мен. Срещнах погледа му. Нямаше какво да му кажа.