Нина примигна удивено:
— Искаш да кажеш, че има двама похитители?
— Може би и повече. Защо не?
— Защото… защото през последните две години Праведника е отвлякъл само едно момиче. Сара Бекър.
— Кой е казал, че е само той? — Занд вдигна бутилката и установи, че е празна. — Имаш ли още вино?
Влезе в къщата. Отвори хладилника и се втренчи потресено в празните рафтове.
— Джон, нямам нищо за пиене. Как така „кой е казал, че е само той“?
— Колко серийни убийци действат в Калифорния в момента?
— Поне седем, може би дори единайсет. Зависи какво определение ще дадеш…
— Именно. И това са само онези, които са ви известни. И то само в един щат. Да кажем сто и петдесет за цялата страна. И десет-петнайсет от тях сигурно могат да си позволят да дадат по двайсетина хиляди на жертва. Може би повече. Може би много повече. Това е цяла търговска мрежа. Голяма. С такъв бизнес план можеш да вземеш банков кредит, мамка му!
— Дори да си прав, как ще ни помогне това да намерим Сара Бекър?
— Няма да ни помогне — призна той и енергията му сякаш внезапно се изпари; той потърка чело. — Предполагам, че федералните още търсят улики, водещи към семейството.
Нина кимна.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да чакаме.
Гласът му прозвуча вяло и пораженчески. Той съзерцавате немия телевизор. Все още показваха кадри от масовото убийство в Англия.
— Следиш ли това?
— Старая се да не му обръщам внимание — отвърна Нина.
Двамата погледаха известно време. Нямаше почти нищо ново. Мотивите на извършителя все още не бяха известни. При претърсване на дома му бяха открити книги с антихуманно съдържание, пистолет, компютър с порно снимки и една много лоша картина на тъмни силуети на бял фон, като забулени в черно мъже на снега.
Всички тези находки бяха сметнати за маловажни.
18.
— Трябва да ми дадеш и нещо за ядене — каза Сара.
Гласът й звучеше немощно дори за нея. Тя бе повтаряла това изречение много пъти. Казваше го винаги когато капакът се отвореше.
— Водата не ти ли харесва?
— Харесва ми. Благодаря ти за водата. Но имам нужда и от нещо за ядене. Не мога само на вода.
— Какво искаш?
— Храна. Нещо за ядене.
Тя се закашля. Кашляше много и от това й се повдигаше.
— Напоследък хората се тъпчат прекалено много — каза мъжът. — Безобразно много. Убиваме животни, трупаме тонове храна, после я получаваме по домовете си и започваме да плюскаме като прасета. Ние дори вече не сме ловци. Ние сме мършояди. Хиени, които се ровят в боклука.
— Щом казваш, сигурно е така. Аз обаче трябва да ям нещо.
— Трябва да ям, трябва да ям, трябва да ям — занарежда мъжът.
Това изречение явно му доставяше удоволствие, затова продължи да го повтаря известно време.
След това замълча за няколко минути.
— Навремето хората са издържали с дни, без да ядат — отбеляза накрая. — Били са стройни.
— Да, по времето на Голямата депресия. Когато чиниите са хващали прах.
Мъжът се засмя:
— Това е било вчера и не е интересно за нас. Аз имах предвид времето преди нашествието.
— Нашествие ли? — попита тя.
„Добре — помисли си, — сега се почна. Малки зелени човечета. Руснаците. Евреите. Кой ли не още.“ Закашля се силно и за момент пред очите й всичко стана бяло. Сетне гласът му прозвуча сякаш от огромно разстояние:
— Да, нашествие. Как иначе би го нарекла?
Тя преглътна, стисна очи, отново ги отвори.
— Не бих го нарекла никак. Гладна съм.
— Не можеш да получиш храна.
Нещо в гласа му изведнъж я изпълни с ужасен страх. Той не звучеше, сякаш няма намерение да й даде храна днес. Звучеше, сякаш никога нямаше да й даде. Тя бе свикнала изненадващо бързо със сегашното си положение, но заплахата, че няма да получи храна, я върна внезапно в реалността.
— Виж — заговори колебливо, — ти сигурно искаш нещо от мен. Сигурно има причина да постъпваш така. Моля те, прави каквото си си наумил и или ме убий, или ми дай нещо за ядене.
— Отвори си устата.
Тя се подчини веднага, устата й се напълни със слюнка. След малко ръката му се показа в дупката. Не държеше нищо, което да прилича на храна, само едно малко бяло листче.
Допря хартията до езика й, сетне бързо я дръпна. Сара заплака.