Не знам колко дълго се е чувал звукът. Не много, предполагам. Постепенно обаче си дадох сметка, че долавям леко плискане. Изглеждаше много близо. Обърнах се. Зад мен нямаше нищо. Когато отново погледнах напред, осъзнах, че не съм преценил правилно посоката и че плискането идва от басейна. Беше прекалено тъмно, за да видя какво става, но вътре сякаш се плискаше вода. Наведох се изненадан. Водата в басейна постепенно се покачваше. Вече беше почти половин метър. В този момент забелязах, че вътре има двама души. Единият бе малко по-висок от другия и отначало и двамата приличаха на сенки. Държаха се за ръце и се мъчеха да се издигнат над покачващата се вода. Шумът се усили, басейнът започна да се пълни по-бързо и двамата запляскаха по-енергично в опит да доплуват до мен.
Луната огря лицата им и аз познах майка си и баща си. Щяха да доплуват много по-бързо, ако не се държаха, но те не се пускаха. Дори след като водата се покачи до кръста им, те продължаваха да се държат под повърхността. Баща ми отваряше и затваряше уста, но аз не можех да чуя нищо. Свободните им ръце загребваха водата. Нивото не спираше да се покачва. Не спря дори след като достигна брадичките им и започна да се излива извън басейна. Очите на майка ми бяха спокойни до края. Открих страх само в изражението на баща си, за пръв път през целия си живот. Последното, което видях, бе ръката му, стърчаща от водата и махаща към мен.
Когато отворих очи, беше светло. Боби стоеше до мен и клатеше глава.
Изправих се бавно. Цигарите ми не бяха вече в скута ми, а в тинята на дъното на басейна. Погледнах Боби и той ми смигна:
— Сигурно си се мятал насън.
Още преди обяд получих потвърждението. В Хънтърс Рок не беше раждан никакъв Уорд Хопкинс, никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Една млада служителка ми обеща да потърси информация. Не се сещах с какво друго може да ми помогне. Скоро стана ясно, че и тя не вижда такава възможност, но е решила да ми услужи от съчувствие и защото явно се отегчаваше. Оставих й номера си и си тръгнах.
Боби бе навън и говореше по телефона си. Заоглеждах глуповато улицата, докато го чаках да свърши. Макар че бях предвиждал подобно развитие на нещата, имах чувството, че съм ограбен. Все едно да научиш, че в крайна сметка не си излязъл от корема на майка си, а наистина си донесен от щъркел. Бях ходил в местната болница, за да ми извадят сливиците и когато трябваше да ми зашият две рани на коленете. И в двата случая си бях мислил, че това е лечебното заведение, където съм се родил.
— Е, приятелю — каза накрая Боби. — Храбрите дайърсбъргски полицаи живо се интересуват от твоята личност. Може би ще почувстваш облекчение да научиш, че е така само защото са силно загрижени за живота и здравето ти. За момента.
— Ами къщата?
— Тежки поражения на хола и коридора, част от стълбището е разрушена. Не е напълно изпепелена обаче.
— И какво сега?
— Покажи ми предишния си дом.
Погледнах го изпитателно:
— Защо?
— Ами, слънчице, защото си висок, рус и направо страхотен и аз наистина искам да знам всичко за теб.
— Майната ти! — изръмжах. — Това е безсмислено.
— Имаш ли по-добри предложения? Този град не изглежда да предоставя големи възможности за забавление.
Качихме се в колата и аз подкарах по главната улицата. Не можех да определя дали новите, или старите неща ми се виждат по-непознати. Най-голямата промяна бе това, че едновремешният магазин на Джейн беше съборен и на негово място се мъдреше хотелче „Холидей ин“ с малка правоъгълна табелка отпред. Старите, големи и крещящо ярки надписи ми липсват. Не разбирам защо смятат правоъгълниците за по-хубави.
Когато наближихме, намалих и спрях на отсрещната страна на улицата. От последното ми идване в тази къща бяха минали десет години, може би повече. Изглеждаше същата, само беше пребоядисана и храстите и дърветата наоколо се бяха променили. В двора бе спряна голяма каравана, отстрани бяха наредени три велосипеда.
След малко мернах някакъв силует зад предния прозорец. Къщата беше най-обикновена, но изглеждаше като от приказките. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил вътре. Бях се зарекъл никога да не стъпя в нея, след като смени собственика си. Наистина ли съм се страхувал толкова от промените, които биха направили новите й обитатели?