— Готов ли си?
Осъзнах, че ръцете ми малко треперят. Обърнах се към Боби:
— За какво?
— Да влезеш.
— Няма да влизам.
— Напротив, ще влезеш.
— Боби, да не откачи? Сега тук живеят други хора. Няма начин да вляза в тази къща.
— Слушай. Преди две години моят старец почина. Не бяхме особено близки, никак не се погаждахме, но майка ми се обади и ме помоли да остана вкъщи за погребението. Бях зает. Не успях да отида. След шест месеца си дадох сметка, че се държа странно. Нищо определено. Просто някои неща ме потискаха. Постоянно. Дразнех се безпричинно. Някаква истерия, предполагам. Все нещо ме тормозеше.
Не знаех какво да кажа. Той не гледаше мен, а се взираше някъде напред.
— Накрая имах някаква работа близо до дома и отидох да видя майка си в Рошфор. С нея също не се разбирахме много. Въпреки това срещата ми се отрази добре. Помогна ми. Тя изглеждаше променена. Сякаш се беше смалила. На тръгване се отбих на гробищата и постоях до гроба на баща ми. Беше слънчев следобед и наоколо нямаше никого. И неговият дух се появи пред мен, появи се и ми каза: „Слушай, Боби, я по-спокойно.“
Изгледах го подозрително. Той се засмя:
— Разбира се, че не стана така. Не почувствах присъствието му, нито си го спомних, какъвто беше приживе. Оттогава обаче не усещам тревога. Когато понякога се замисля за смъртта, ставам по-внимателен и по-склонен да обмисля идеята да се установя някъде за постоянно. Странното усещане обаче се махна. Аз отново стъпих на земята. — Боби ме погледна. — Мисълта за мъртвите все ни гложди, Уорд. Мислиш си, че не й се поддаваш, но тя ти действа, без да го осъзнаваш. Накрая ще започне толкова да те мъчи, че ще се сринеш, ще свършиш като някой бездомник на улицата. А ти, приятелю, имаш доста какво да те гложди.
Отворих вратата и слязох.
— Ако ме пуснат.
— Ще те пуснат — увери ме той. — Аз ще чакам тук.
Спрях. Вероятно съм си мислил, че ще дойде с мен. Той вдигна рамене:
— Това е твоята къща. А и кой ще ни отвори, ако ни види и двамата на вратата?
Прекосих двора и почуках. Верандата бе спретната и чиста. Отвори ми една жена.
— Господин Хопкинс? — посрещна ме с усмивка.
След миг на изненада разбрах и едновременно проклех Боби и му благодарих. Той се беше обадил предварително от мое име и бе подготвил почвата. Почудих се какво щеше да направи, ако бях отказал да отида.
— Да — отговорих бързо. — Сигурна ли сте, че няма да ви притесня?
— Ни най-малко. — Тя се отдръпна и ми направи път да вляза. — Имате късмет, че ме сварихте. За съжаление скоро ще тръгвам.
— Няма проблем. Ще надникна за минутка.
Жената бе на средна възраст, красива и достатъчно любезна, за да играе ролята на майка в телевизионен сериал. Предложи ми кафе. Отначало отказах, но вече имаше направено и в крайна сметка се съгласих. Докато тя го сипваше, излязох в коридора и се огледах. Всичко беше променено. Жената, както и да беше името й (не можех да попитам, защото на теория вече се бяхме запознали по телефона), очевидно си падаше по декорация с шаблон. В известно отношение така къщата изглеждаше по-добре отпреди.
Тръгнахме из стаите. Не се налагаше да ми обяснява защо трябва да ме придружи. И на мен ми се струваше странно да пусне съвършено непознат мъж в дома си. Нормално бе да го държи под око. След няколко забележки от моя страна за обстановката преди нанасянето й тя се успокои и се зае с някаква своя работа. Обиколих всички стаи на партера, после се качих на горния етаж. Хвърлих кратък поглед в спалнята на родителите ми и стаята за гости, които бяха непозната територия за мен. Сетне пристъпих към последния етап от обиколката.
Когато отворих вратата на бившата си стая, дъхът ми секна. Направих две крачки, после спрях. Зелени стени, кафяв килим. Няколко кашона, стари столове, счупен вентилатор и по-голямата част от детско колело.
Жената отново стоеше до мен.
— Тук нищо не съм променила — призна. — От другата стая гледката е по-хубава и дъщеря ми предпочита да спи там, въпреки че е малко по-малка. Тук само държим някои ненужни неща. Ще ви чакам долу.
С тези думи се оттегли. Останах няколко минути в стаята, огледах я от различни ъгли. Беше квадратна, три на три метра, и изглеждаше едновременно много малка и страшно голяма. Помещението, където си отраснал, не е обикновена стая. Познаваш го толкова добре, обходил си всяко ъгълче в него. Тук за пръв път са ти хрумнали много неща. Тук си чакал да пораснеш с нетърпението, с което децата чакат новите си подаръци преди Коледа. Тук винаги ще остане частичка от душата ти.