На снимката се виждаха петима тийнейджъри, четири момчета и едно момиче.
Беше направена на лоша светлина и фотографът бе забравил да каже „усмивка“. Само едно от момчетата, това в средата, явно знаеше, че образът му ще бъде увековечен. Другите гледаха в различни посоки и лицата им бяха в сянка. Не се разбираше къде е направена, но по дрехите човек можеше да се досети, че е от петдесетте или началото на шейсетте.
— Това е той — заявих. — Момчето в средата.
Този поглед в миналото на непознати хора ме караше да се чувствам неловко.
— Мързеливия Ед ли?
— Да, но снимката сигурно е отпреди петдесет години. Не съм го виждал толкова млад.
— Добре. — Боби посочи момичето, което стоеше от лявата страна на снимката. — А тази коя е?
Вгледах се в снимката. Можех да видя само част от лицето на момичето. Беше красива, млада.
Вдигнах рамене:
— Ти кажи. Не я познавам.
— Сериозно?
— Какво намекваш, Боби?
— Може да греша и не искам да ти влияя.
Отново се взрях в снимката. Огледах другите лица. После се съсредоточих върху лицето на жената.
— Не е майка ми, ако това си мислиш.
— Не. Вгледай се по-добре.
Вгледах се и накрая ми просветна. Отпуснах се на седалката.
— Мамка му!
— Позна ли я?
Отново се вгледах в снимката с надеждата да съм се излъгал. Макар че голяма част от лицето й не се виждаше, очите и носът й бях излезли ясно.
— Това е Мери. Мери Ричардс. Съседката на родителите ми. В Дайърсбърг.
Отворих уста да кажа още нещо, но бързо я затворих. Едно друго лице привлече вниманието ми.
Боби не забеляза.
— Какво тогава е правил Ед в Монтана? — попита. — Или какво прави тя на тази снимка?
— Наистина ли смяташ да го чакаме цяла нощ тук?
— Имаш ли друго предложение?
— Мога да ти покажа още нещо. Тук е студено и не мисля, че той ще се появи. Хайде да се връщаме в града.
Ръцете ми трепереха, гърлото ми бе пресъхнало.
— Съгласен — отвърна Боби.
Слязох от колата, приближих се до фургона и влязох вътре.
Сложих снимката на една масичка, на гърба й написах бележка, в която се извинявах за разбиването. Оставих и телефонния си номер. Излязох и затворих вратата, като я подпрях с едно старо списание.
Върнахме се в града с изгасени фарове, макар че по пътя не срещнахме никого.
21.
Настанихме се в „Холидей ин“. Изкъпах се и изпих една бира, докато чаках Боби. Стаята беше чиста, добре обзаведена и уютна. Поръчах си голяма чаша кафе и един служител с хубава бяла униформа и неутрална усмивка ми я донесе и излезе бързо. Това напълно ме устройваше. Не съм особено общителен и не обичам хора, които се интересуват прекалено много от мен.
Щеше ми се снимката да е още при мен. Искаше ми се да я погледна отново. Вече почти бях убеден, че съм се припознал заради лошото осветление. Другата причина бе, че лицето на мъртвата Мери все още бе пред очите ми. Студеният й труп сигурно лежеше в моргата, но никой нямаше представа какво й се е случило. Знаех, че трябваше да им обясня, и затова още съжалявах, че сме избягали от Дайърсбърг. Мислех да се свържа с дайърсбъргската полиция и да ги насоча по правилната следа. Щяха да питат за името ми, но все щях да измисля нещо. Не ми липсва въображение.
Посегнах към телефона и в същия миг Боби почука на вратата. Отпуснах се в креслото.
— Добре ли си? — попита той, докато затваряше.
— Напоследък се чувствам доста странно, Боби.
Отворих лаптопа си и го поставих на средата на масичката. Дадох знак на Боби да седне в другото кресло, сетне пъхнах диска в компютъра и отворих файла със сцената в бара.
Силна музика. Хаос. Пияният оператор премина с несигурна походка през помещението, след това влезе в другата стая, където беше билярдната маса. Младата двойка стоеше с гръб към камерата, а мечокът и приятелката му се канеха да ударят топката.
Камерата се приближи и момичето с дългата коса вдигна очи. Натиснах ПАУЗА и спрях записа на лицето й. Запазих образа като отделен файл и стартирах „фотошоп“. Отворих файла и увеличих лицето на жената. Изтрих част от дългата й коса, за да изглежда по-къса. Поразширих бузите й. Префасонирах прическата й като за възрастна дама от двехилядната година. Посивих косата й, снижих контраста. Отново намалих образа, така че промените да не личат толкова.