След порядъчно количество кафе махмурлукът му премина в общо неразположение, което можеше да пренебрегне. Болките в гърба и врата от спането на неудобния диван бяха намалели. Океанът бе способен да облекчава дори от разстояние.
По обяд той влезе в къщата и се разтършува за храна. Хладилникът бе празен. Шкафовете и фризерът — също. Занд не си спомняше да е срещал жена, която да не държи поне пакет бисквити или нарязан за тостер хляб. Повечето представителки на нежния пол сякаш се изхранваха с препечени филийки. Отчаян, той влезе в хола и заразглежда съдържанието на секциите. Имаше книги за серийни престъпления, както популярни, така и научни; статии по съдебна психология; фотокопирани материали от съдебни процеси, подредени в папки и разделени по щати. Няколко стари романа от автори като Харис, Томсън, Конъли, Кинг. Много малко от материалите не бяха свързани с тъмната страна на човешкото поведение. Всичко му бе познато от вечерите, които бе прекарал тук през 1999 година, от часовете, когато криминологията беше последното, с което му се занимаваше. Отдавна се бе примирил с тази загуба. Дженифър така и не научи за любовната му афера и тя не се отрази нито на отношението му към нея, нито на брака му.
Той взе една папка със записки от разследвания и я разлисти разсеяно. Първият случай бе на някой си Гари Джонсън, който изнасилил и убил шест възрастни жени в Луизиана в средата на деветдесетте. Към първата страница бе прикачена бележка, в която се отбелязваше, че Джонсън излежава шест доживотни присъди в затвор, за който Занд знаеше, че е истински ад: тъмница, пълна с жестоки мъже, хранещи някаква любов единствено към възрастните си майки. Всъщност цяло чудо би било, ако Джонсън е още жив. Една точка за добрите. Следващият случай бе за изчезването на седмина младежи във Флорида; разследването продължаваше.
Една точка за убийците. Поредната.
Занд взе друга папка.
След два часа седеше по средата на хола, заобиколен от папки. На вратата се почука. Занд вдигна изненадано глава. След още няколко потропвания най-после стана да отвори.
На прага стоеше нисък мъж с безвкусна прическа. Зад него се виждаше кола в доста лошо състояние.
— Таксито — рече посетителят.
— Не съм поръчвал такси.
— Знам. Дамата го поръча. Каза да дойда да ви взема. Много бързо. На всяка цена.
— Каква дама?
Занд се чувстваше леко замаян. Умът му бе пълен с факти от прочетените досиета. Нещо го глождеше.
Другият мъж изръмжа нервно и зарови из джоба си. Измъкна намачкано листче и го показа на Занд.
— Нина. Настоя да ви кажа, че било спешно. Открила нещо за някакъв справедлив човек… това не го разбрах много добре. Във всеки случай трябва да тръгваме веднага.
— Накъде?
— Към летището, човече. Обеща, че ако ви закарам наистина бързо, ще ми плати тройно. Тези пари ми трябват, така че, ако обичате, хайде да тръгваме.
— Чакайте малко.
Занд се върна в къщата. Взе телефона и се обади на мобилния на Нина.
Тя вдигна след две позвънявания. В слушалката се чуваше много страничен шум, като от оживена чакалня.
— Какво става? — попита той.
— В таксито ли си?
Гласът й звучеше възбудено и по някаква причина това го раздразни.
— Не. Какво правиш на летището?
— Обади ми се човекът, който следеше мрежата. Имаме попадение с „Праведника“.
— С тази дума със сигурност има много попадения, Нина. Освен това федералните сигурно вече са захапали.
— Не съм уведомила федералните. Действах самостоятелно.
— Ясно. Типично за теб.
— Засякохме компютъра, от който е посетена страницата. Хайде, Джон. Това ми се случва за пръв път от две години, федералните не знаят за бележката, която получи навремето. Те все още го наричат Пощальончето.
В слушалката изгърмя друг глас — някой обявяваше поредния полет. Занд изчака да утихне, сетне отбеляза:
— Казах го на Майкъл Бе кър.
— Попадението не е в Лос Анджелис — тросна се Нина.
— Къде е тогава? Къде?
— Във вътрешността на щата. Някакво градче на границата с Орегон. В „Холидей ин“.