— Обади ли се в местното управление на Бюрото?
— Началникът му ме мрази. Няма да си мръдне пръста за мен.
„Ясно — помисли си Занд. — И ако случайно изскочи нещо, ти искаш лично да арестуваш престъпника.“
Навън шофьорът подскачаше нервно от крак на крак.
— Прекалено е рисковано, Нина.
— Ще взема ескорт от местната полиция. Каквото кажеш. Слушай, Джон, самолетът е след четирийсет минути. Аз със сигурност се качвам, купила съм два билета. Идваш ли, или не?
— Не.
Той затвори телефона. Излезе и каза на шофьора, че няма да ходи никъде, като му даде достатъчно пари, за да го отпрати без възражения.
Сетне изруга, грабна палтото си и няколко папки и успя да скочи в таксито, преди да е напуснало двора. Не искаше към всичко, което му тежеше на съвестта, да се прибави и Нина.
24.
На следващата сутрин се събудих в девет. На нощната масичка намерих бележка от Боби. Канеше ме да сляза при него във фоайето колкото се може по-скоро. Изкъпах се, за да придобия някакъв човешки вид, и излязох. Пристъпях по коридора като мечка, принудена да върви на задните си крака. След като се бях наспал, се чувствах по-различно, макар че не можех да определя дали е по-добре отпреди. Мислите ми бяха размътени.
Фоайето бе почти празно, само някаква двойка стоеше на рецепцията. Звучеше тиха музика. Боби седеше по средата на голям диван и четеше местен вестник.
— Здрасти — изломотих.
Той вдигна очи:
— Изглеждаш ужасно, приятелю.
— А ти си все така свеж. Как го постигаш? Всяка вечер се завиваш в пашкул и на сутринта се събуждаш нов човек? Или правиш някакви специални упражнения? Кажи ми. Искам да бъда като теб.
Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.
— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?
— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.
— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.
— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.
Хвърлих му ключовете.
— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.
Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.
Зад нас стояха четирима души. Двамата бяха униформени полицаи — единият около петдесетте, стегнат и строен, другият към трийсетте, с порядъчно шкембе. От едната страна стоеше мъж с дълго палто. По-близо до нас бе застанала стройна жена в елегантен костюм. От четиримата тя имаше най-заплашителен вид.
— Ръцете върху капака — нареди тя.
Боби се усмихна злобно:
— Това някаква шега ли е?
— Слагай ръце върху капака, веднага — изръмжа по-младият полицай.
Премести ръка към кобура си, явно нетърпелив да използва пистолета. Или поне да го покаже.
— Кой от вас е Уорд Хопкинс? — попита жената.
— И двамата — изстрелях. — Клонирани сме — поясних.
Младият полицай рязко пристъпи към нас. Вдигнах ръка на нивото на гърдите си и той опря своите в дланта ми.
— Спокойно — предупреди жената.
Полицаят не каза нищо, но спря и продължи да ме гледа страшно.
— Добре — рекох, без да свалям ръка. — Да не се караме. Вие сте от местната полиция, предполагам.
— Точно така — отвърна жената, като извади картата си. — Тези двамата са от полицията, а аз съм федерален агент. Затова мирувайте и да ви видя ръцете върху колата.
— Не става — възрази решително Боби. — Знаеш ли защо? Аз съм от Управлението.
Жената примигна удивено:
— От ЦРУ?
— Точно така, госпожо — отвърна той с престорена учтивост. — Остава да дойде и някой от флота и можем да спретнем парад.
Последва неловко мълчание. Младият полицай се обърна към колегата си, който, вдигнал вежди, наблюдаваше жената. Вече не изглеждаха толкова самоуверени, както преди няколко секунди. Мъжът с палтото поклати глава.
Реших да сваля ръката си и казах:
— Той е от ЦРУ, а аз не. Обикновен гражданин съм. Казвам се Уорд Хопкинс. Защо съм ви притрябвал?
— Чакай малко — намеси се Боби; кимна към младия полицай: — Я се мръдни назад, стрелецо.