Той стана и излезе.
— Искаше да каже „докато не го заловим“ — измърмори виновно жената. — „Докато не го заловим“, това имаше предвид.
— Да, да — успокои я Боби. — Мен ако питате, този трябва да се държи много изкъсо.
— Какви са тези „Избраници“? — поинтересува се тя.
— Разкажи й, Боби — изправих се.
— Внимавай — размаха пръст Боби. — И помни какво казах току-що.
Оставих ги в бара и излязох във фоайето. Мъжът с палтото стоеше на няколко метра пред входната врата.
— Имаш ли цигара?
Той ме изгледа, после бръкна в джоба си. Подаде ми цигара; замълчахме.
— Ти си онова ченге, нали? — попитах по едно време. Той не отговори. — Нали?
— Бях ченге — отвърна гой. — Вече не съм.
— Тогава живеех в Сан Диего и следях новините. Говореше се за един полицай, който бил много способен в разкриването на серийни убийци. Не успя да пипне този, после се изгуби. Мисля, че това си ти.
— Явно доста си чел за случая. Сигурен ли си, че нямаш и друга причина да го следиш? Може би си се интересувал колко почитатели си си спечелил. Искал си да се увериш, че все още си известен.
— Ако мислеше, че съм аз, нямаше да водим този разговор. Затова не ме баламосвай.
Той смукна за последно от цигарата и я запрати към другия край на паркинга.
— Какво търсиш тогава?
— Търся хората, които убиха родителите ми.
Той ме погледна:
— Тези „Избраници“ ли?
— Мисля, че да. Само не знам дали са свързани с човека, когото търсите вие.
— Не са — отсече той и отново загледа паркинга. — Цялата тази история е пълна глупост и губене на ценно време.
— Приятелката ти май не мисли така. Всъщност това не ме засяга. Струва ми се обаче, че в хотела оставихме двама души, свързани с главните правозащитни служби. Те могат да раздвижат нещата. От друга страна сме ние с теб, които сме свързани емоционално с проблема. Можем да си слагаме пръчки в спиците, а можем да се съюзим и да се опитаме да постигнем нещо заедно.
Той се замисли, сетне изрече:
— Напълно си прав.
— Как се казваш, друже?
— Джон Занд.
— Уорд Хопкинс.
Стиснахме си ръцете и се върнахме в хотела. При вратата на бара телефонът ми иззвъня. Махнах на Занд и се отдалечих в един ъгъл на фоайето. Преди да вдигна, се поколебах за момент. Чудех се как най-добре да подходя към един уплашен до смърт старец. Така и не се сетих за нещо разумно. Щях просто да го изслушам. И да се опитам да не се разкрещя.
Обадих се, но не беше той. Проведох кратък разговор, после поблагодарих. Затворих телефона.
Когато влязох в бара, останалите седяха около масата. Занд се беше приближил повече до другите двама. Жената ме изгледа въпросително. Обърнах се към Боби:
— Нищо особено.
— Мързеливия Ед ли беше?
— Не. Момичето от болницата.
— И какво?
— Вчера цял следобед е преглеждала картоните.
— Сигурно доста си я впечатлил.
Не отговорих, затова той настоя:
— Добре, ще кажеш ли какво е намерила?
— Проследила е медицинските досиета на родителите ми до родните им градове, които са коренно различни от онези, където мислех, че са родени.
Гласът ми звучеше пресипнало. Занд впери поглед в мен.
— Не ви разказах за това — обясни Боби, — но Уорд е имал брат, чието съществуване родителите му са крили от него.
— Всъщност доста неща са крили от мен — добавих.
Жената ме гледаше изпитателно. Цялото ми минало приличаше на хубава приказка, която просто съм чел толкова често, че съм започнал да я мисля за реалност.
— Какво има? — попита жената.
— Майка ми не е можела да има деца.
— След теб ли? — поинтересува се Боби.
— Не. Изобщо.
25.
Двамата дойдоха с нас в бара. Младият Ед не ни посрещна много радушно, каза само, че не е виждал съименника си й нямал никаква представа къде може да е отишъл. Продължи да твърди така и след като Занд се усамоти с него за малко. Не чувах какво говори бившият полицай, но по жестовете на Ед личеше, че е доста убедително.
— Явно много иска да хване убиеца — отбелязах пред Нина.
Тя извърна глава:
— На мен ли го казваш?