Той отново огледа всички. Погледът му се беше прояснил и под жертвената маска очите му изглеждаха съвсем обикновени. В далечината вълците пак завиха.
— Те искат сърцето на най-силното куче!
Никой не проговори, но през насъбралото се в кръг племе сякаш премина призрачен шепот.
Най-силното куче… Най-хубавото куче…
Погледите им потърсиха лицето на Шунк. Неговият едър Драк беше несъмнено най-силното и най-хубавото куче. Той се гордееше с него и го обичаше. Драк бе спасил веднъж живота му… Дори единаците се бояха от него и не смееха да приближат бивака им.
Лицето на Шунк обаче не се виждаше. Той бе навел глава и светлината на огъня не можеше да отдръпне сенките, за да покаже изражението му. Шепотът отново премина през племето:
— Най-силното куче! Най-хубавото куче! Кучето на Шунк!
Той се отдели от кръга и тръгна към онзи край на бивака, в който, до неговата колиба, лежеше Драк. Племето зачака. Не само Шунк, всички обичаха едрото животно, но щом боговете така искат…
Шунк се забави, а когато се върна, лицето му представляваше непроницаема маска от едновременно напрегнатите и отпуснати лицеви мускули. До него, осъзнавайки превъзходството си над останалите кучета, Драк крачеше с гордо вдигната глава и походка на властелин. Изключително красивата му фигура и острата твърда козина се видяха на племето още по-скъпи, но никой не продума. Острието на ножа блесна и пак никой не видя как от очите на сина на Шунк потекоха сълзи. Тягостна тъга се спусна над кръга от хора и тежестта й приведе главите им. Някои от тях мъчително преглътнаха.
Скъпа жертва, но така искат боговете.
Тъпанът отново задумка, племето се люшна на една страна, после на другата. Жрецът запристъпя тежко, а в ръката му сърцето на кучето потрепна, сякаш животът още го караше да тупти. Сълзите в очите на сина на Шунк изсъхнаха и той се заклати заедно с другите, избягвайки да поглежда към трупа на Драк.
Пламъците поеха и погълнаха сърцето на кучето. За момент се усилиха, сякаш гладката плът им се услади, после димът нападна обонянието и доказа на хората, че с жертвата е свършено.
Жрецът вече се гърчеше в прахта. Занемяло, племето гледаше към него и очакваше благоволението на боговете. Скоро щеше да настъпи зимата, първите студени ветрове вече пристигнаха и без тяхната помощ малцина биха оцелели до пролетта. От дърветата се посипаха нови листа, някои от тях паднаха по главите на хората, но никой не им обърна внимание. Всички гледаха как жрецът се надига. Трудно, сякаш непоносим товар от божа воля го притиска към земята.
Когато най-после стана, отпаднал и уморен, той просъска:
— Боговете искат най-смелия войн!
Думите сякаш удариха племето и то политна назад. Кръгът се разшири и вътре в него останаха само двама души — жрецът и младият Сирг. По релефните мускули на воина пламъците плъзнаха светлини и сенки и заопипваха с тях опънатата от сила кожа. Ножът, омацан с кръвта на кучетата, се белееше на крачка от огъня. Сирг пристъпи, наведе се и го взе. Подаде го на жреца и отметна глава назад. Косата му стигна до средата на плешките, гърдите му, поели въздух за последен път, се издуха и в мига преди тежкият нож да ги разсече, се сториха на хората от племето направо огромни. Всички знаеха, че когато дойде ден, в който ще е нужен нов вожд, именно Сирг ще стане такъв. Сега обаче нещата се променяха…
При удара жената на младия войн припадна и се строполи на земята заедно с тялото на Сирг. Кръвта пръсна и оплиска маската на жреца. Сред племето премина стон, сякаш във всеки един от тях бе забит същият нож.
Жрецът се наведе над трупа, разтвори широкия гръден кош, бръкна в кървавите вътрешности и напипа сърцето. Топлината му премина по ръката и плисна червени петна пред очите. Досега никога не беше правено човешко жертвоприношение. Никога, но днес боговете поискаха и това…
Този път сърцето изгоря по-бавно, а жрецът дълго се валя в прахоляка. Кръвта и песъчливата почва се бяха смесили в тъмна лепкава маса, труповете на двете кучета и на Сирг лежаха в гъсти петна и сладникаво-солена миризма. Сред дъха на смърт, тишината и падащите листа, племето мълчеше. Тъпанът също бе спрял да думка, а вълците завиха някъде наблизо. Може би усещаха, че Драк го няма.
Жрецът се надигна и с огромно усилие прошепна:
— Този път искат най-хубавата девойка…
Десетки крака се подкосиха, нечии ръце затрепераха, от прехапани устни към брадите се спуснаха червени кървави змийчета. Настръхнали вратове и напрегнати мускули се отпуснаха безпомощно пред жестоката воля на боговете. Онемели и раздвоени, хората не смееха да помръднат.