Момчето пак заби поглед в пода, но и този път поклати глава в знак на съгласие.
— Добре, разбирам те. И аз се страхувах като малък.
Синът хвърли бърз поглед към баща си. Той се бе обърнал с гръб към него. Гласът му звучеше съвсем сериозно. Май не го будалкаше.
— Страхувах се от кучета, страхувах се от високо, доста време мина, преди да се осмеля да вляза в реката. А можех да плувам — бащата се обърна към сина си, — нормално е и теб да те е страх.
Замълча за момент и продължи:
— Знаеш ли от какво се страхувах най-много? — Той се усмихна при спомена. — Ще пазиш ли тайна, ако ти кажа?
— Ще пазя… — промълви детето.
Бащата се огледа, сякаш можеше да има някой наблизо, надвеси се над момчето и прошепна:
— От тъмното! Най-много се страхувах от тъмнината! Тя винаги е била пълна с какви ли не привидения, призраци и таласъми…
— Но на тавана наистина има… — понечи да каже момчето, ала баща му сложи ръка на устата.
— Ш-ш-т! — Той пак се огледа да не би да ги подслушва някой. — А искаш ли да те науча да ги побеждаваш?
— Наистина ли можеш? — синът изглеждаше заинтригуван.
— Разбира се! — изправи се бащата. — Да те науча ли? По-лесно е дори от стрелбата с пушка. А ако искаш да идваш с мен на лов, трябва да си победил страха си от тъмнината…
— Страх ме е само на тавана, защото там…
— Това е същото — прекъсна го мъжът, — таванът — това е тъмнината!
— Но там има…
— Ще те науча да побеждаваш всички видове таласъми, вампири и призраци! Щом аз успях да се науча, когато бях на твоите години, значи и ти ще можеш.
— И как става това?
В този момент влезе жената. Изглеждаше още по-ядосана от преди, а на кръста й беше вързана престилка.
— Добре си говорите, но някой трябва да донесе картофи от тавана! Предполагам, че утре ще искате да ядете нещо… Или ви се струва по-правилно аз да отида? — Тя сложи ръце на кръста си. Изглеждаше доста войнствено.
— Спокойно — отвърна невъзмутимо мъжът. — Ще отидем двамата с него — и без това имам да му казвам една тайна — той смигна на сина си и му кимна към вратата. Макар и без голямо желание, момчето се надигна и го последва.
Вратата на апартамента хлопна зад тях и бащата натисна бутона на асансьора. Докато проследяваха как светват номерцата на етажите, той проговори:
— Единственият начин да победиш страха си е да погледнеш право в него. Но запомни, нито милиметър встрани!
Асансьорът пристигна и хлопна глухо пред тях. Момчето отвори вратата и се шмугна вътре. Бащата го последва, леко провлачвайки чехлите си. Когато натисна последния бутон за най-горния етаж, той продължи:
— Гледаш към страха си и му казваш: „Махни се оттук! Хайде, махни се!“ Той сигурно ще се опита да се направи, че не те е чул, ще се опита да те стресне още повече, но трябва да знаеш, че ако стане по-страшно — вече си го надвил. Един страх опита ли се да бъде по-страшен, отколкото е, става напълно безобиден. Можеш да ми вярваш.
— Не ме е страх от тъмното, татко, а от това, което се е заселило на тавана!
Бащата въздъхна. Нима не обясняваше добре?
Асансьорът спря и те се озоваха на последния етаж. Трябваше да отворят тежка метална врата, да изкачат десетте стъпала до таванската плоча…
— Ще вървиш ли пред мен, или аз да тръгна пръв? — попита бащата.
— Обеща да ми кажеш как се побеждават привидения! — каза момчето.
— Да, обещах, но си мисля… мисля си дали не е по-добре направо да ти покажа?
— Тогава — ти си пръв.
Бащата се усмихна и отвори металната врата. Пантите изскърцаха зловещо и той пак се усмихна. Как да не го е страх момчето! Тази врата издава такъв протяжен вой, че и той би настръхнал! Няма да е зле да я смаже. Този звук вероятно отприщва богатата фантазия на детето…
Стълбите бяха покрити със сив прахоляк, над тях висяха паяжини. Тук-там имаше хвърлени фасове и други дребни боклучета. Бащата се заизкачва, а след него и момчето.
— Когато е светло, не те е страх, нали?
— Не, тогава онова нещо го няма…
Мъжът отново се усмихна. Да, някога и той беше съвсем същият… Крушата не пада по-далеч от дървото. Кой ли не се е страхувал като малък от мрака? Дори и някои възрастни…
Той се протегна и светна лампата. Озоваха се в началото на дълъг коридор, в който прахът, паяжините и фасовете бяха съвсем същите. Десетина метра по-нататък коридорът започваше да се разклонява. Понечиха да тръгнат навътре, но бащата направи две крачки и спря.