— Сега ще ти покажа как става… Готов ли си?
Синът се хвана за ръката му.
— А, не! Не трябва да ме държиш. Просто стой и гледай. Откъде мислиш, че ще се появи чудовището?
— Това е привидение, не е никакво чудовище — отвърна момчето.
— Добре, добре, нека да е привидение. Нали ти казах, че мога да се справя с всякакви подобни. Хайде, готов ли си?
Преди да е успяло да кимне, бащата изгаси осветлението и момчето се озова на тъмно.
— Вгледай се, погледни към страха си! Той ражда всички вампири и привидения. Той ги създава, а той е част от теб! Ти можеш да се пребориш с тях! Кажи на страха си да изчезне!
— Страх ме е, то е тук! — прошепна синът и се хвана за ръкава на баща си. — Виж!
В същото време обаче баща му светна лампата и светлината нахлу в таванския коридор.
— Чакай, така няма да стане! Не можеш ли да постоиш малко на тъмно? Нали съм до теб?
— Не го ли видя? То се показа от онзи ъгъл! — запротестира развълнуван синът.
— Добре, ела да отидем там и да видим дали има нещо! — мъжът тръгна нататък, но момчето заяви:
— Знам, че сега няма да има нищо, но това е, защото е светло. Нали ти казах вече — привидението идва само когато е тъмно!
Бащата въздъхна.
— Добре, откъде каза, че се е показало? — попита той.
— Оттам — момчето посочи един от коридорите.
— Е, тогава ще опитаме отново. Запомни ли какво трябва да правиш?
— Да погледна право към него и да кажа „Махай се!“ — отговори синът и бащата изгаси лампите.
В тъмнината момчето се протегна и го дръпна за ръката:
— Виждаш ли го?
— Нищо не виж…
Нещо се мярна в дъното на коридора.
— Видя ли го сега? — прошепна момчето. — Видя ли го?
Това ми се привижда! Без да съзнавам, съм се оставил на сина си да ме върне в собственото ми детство, вместо да му повлияя като по-трезвомислещ!
— Хей, видя ли го! — повтори момчето и го дръпна още по-силно за ръката.
— Не, синко, нищо не виждам! — насили се да отговори мъжът.
Моето собствено детство… Пълно с фучащи в комините вещици, с таласъми, дебнещи под кревата, за да те хванат за глезена, ако спуснеш крака на пода… Нощите на моето детство, в които незнайни същества потропваха по прозорците, а единственото скривалище бе под одеялото…
— Но как, ето го! Давай сега, покажи ми как да го победя!
Те крачеха по коридора, онова бяло петно също крачеше, не — носеше се към тях и добиваше очертания.
— Хайде, татко, как ще го победим? — гласът на момчето беше възбуден и баща му разбра, че сега трябва да победи привидението.
— Тебе те няма! Няма те!
Една ръка се подава изпод леглото му и той примира от страх. Стисва очи до болка, само и само да не я вижда…
Бялото петно се приближи още.
— Махни се, каквото и да си!
Вече се виждаше съвсем отчетливо.
— Няма те!
А то стоеше пред тях. Синът му го дърпаше за ръката, единственият сигурен начин да го победят — ключът на лампата — беше на пет-шест крачки назад.
— Хайде, погледнете към страха! — изрече дрезгаво привидението, преди да се нахвърли върху тях.
Блъскай ме!
Преди да успеят да разберат какво става, колата излетя от пътя и се заби в дървото, като почти го пречупи. То се кривна настрани, отрони шепа листа и започна да агонизира. От обелената му кора се стекоха няколко капки растителен сок и се смесиха с бликналото от колата масло.
Вътре никой не помръдна. Жената лежеше върху арматурното табло, все още пристегната с предпазния колан, а мъжът бе наполовина свлечен навън през отворената врата. От радиатора извираше пара, която постепенно свърши и свистенето престана. Изведнъж стана много тихо.
Жената помръдна. Мъжът я видя ясно как първо потрепва, а после вдига глава. Осъзна, че я вижда под някакъв особен ъгъл, но не можа да разбере какво означава това. Тя изстена и докосна с ръка слепоочието си. Извърна се и видя тялото му. Той също го видя.
— Господи! — прошепна жената и понече да го докосне, но спря ръката си по средата на движението.
Мъжът огледа критично колата и си каза, че вече за нищо не става. Килнатото на една страна дърво и полянката се отдръпнаха от него и той се издигна нагоре.
— Добре ли си? — попита жената, въпреки че виждаше неподвижното тяло на съпруга си.