Жената се усмихна.
— Знаеш, че те обичам два пъти повече само заради нея — каза тя и поклати глава, сякаш не й се вярваше, че всичко това се случва наистина.
— А аз не мога да те обичам повече от това… — в гласа на мъжа се промъкнаха необичайни нотки. Жената веднага ги долови.
— Хей, какво става? — подвикна тя.
— Нищо… просто… — той преглътна и обходи отново с поглед звездите, — чувствам се някак малък в това безкрайно пространство…
— А знаеш ли какво огромно пространство в сърцето ми си заел? — попита тя.
Мъжът въздъхна и впери поглед в малката бяла точка, носеща се към него. Толкова неща искаше да каже, а думите бяха винаги малко… винаги малко.
— Скъпи? — повика го тя, обезпокоена от мълчанието му.
— Знаеш ли колко те обичам! — отрони той. Изпита непреодолимо желание да я прегърне.
— Колкото и аз тебе — каза жената и му изпрати целувка по радиовръзката.
Летяха, зашеметени от чувствата си, а сърцата им туптяха в общия ритъм на вълнението, защото знаеха, че са първите хора, които се сгодяват в открития космос. Совалките оставаха все по-назад, пред погледа си всеки виждаше другия и обичта им сякаш изпълваше пространството.
— Скъпа — наруши мълчанието той.
— Да?
— Хайде да намалим скоростта, искаш ли?
— Защо?
— Знаеш ли… искам да се насладя на чувството по-дълго. Наистина не предполагах, че ще е…
— Разбира се — тя кимна с глава, въпреки че той нямаше да види жеста. — И аз бих искала това.
Намали скоростта и в същия момент нещо изтрака. Двигателят замлъкна, а скафандърът я понесе по инерция, леко променил траекторията си.
— Господи! — извика тя.
— Какво стана? — трепна мъжът.
— О, Господи!
— Спокойно, скъпа — каза той, но и неговият глас бе разтревожен. Пред погледа му бяха звездите, нейната совалка, останала вече доста далеч и встрани, и малкото бяло петънце, което толкова обичаше. — Успокой се и ми кажи.
— Двигателят — проплака тя.
— Какво!?
— Мисля… Мисля, че се повреди — гласът й трепереше.
— Бързо включи резервния!
— Да… да… разбира се… — сепна се жената. Беше глупаво от нейна страна да не се сети веднага, но толкова се уплаши, а и за първи път излизаше в открития космос със скафандър. Тя включи резервния двигател.
Включи резервния двигател, но нищо не се случи.
— О, не! — прошепна и опита отново.
Пак нищо.
Страхът се върна.
— Какво става? — попита разтревожен мъжът. Голяма част от екипировката беше вече използвана, макар и еднократно. Скафандрите — също. Нима…
— Отказва — изстена жената, — и резервният двигател отказва.
Сърцето на мъжа се сви за миг. Стори му се, че чува в слушалките хлипове.
— По дяволите!
Разбра какво трябваше да направи и се опита да я ободри:
— Не се безпокой, скъпа, аз ще долетя до теб, ще те взема със себе си и ще те отведа до совалката. Успокой се!
— Ще бъде ли всичко наред? — изхлипа тя.
— Обещавам!
— Обичам те — по гласа й мъжът разбра, че вече е започнала да се успокоява. Може би току-що и тя си е помислила същото: той я отнася до нейната совалка, после се връща до своята и всичко е наред…
„Без малко да се провали всичко! — се стрелна в ума на мъжа, докато се носеше нататък. — Как може да се повредят и двата двигателя! Точно сега!“
— Добре ли си, скъпа? — попита.
— Да, но още малко ме е страх.
— Успокой се, нали ти обещах, че всичко ще е наред?
— Да, но все пак…
— Хайде, усмихни се! Та това е годежът ни! Нима някога е имало годеж, който да е минал съвсем гладко? А нашият е първият, направен сред звездите!
Жената си представи, как ще разказват за това и след време ще им се струва страшно забавно.
Скафандърът с жената летеше настрани и затова мъжът изчисли отново координатите, в които трябваше да се срещнат траекториите им. Реши да увеличи скоростта и докато го правеше, разбра, че и при него нещо се повреди. Характерният стържещ звук при блокиране на двигателя се вряза в съзнанието му и той затвори очи, усетил, че това е краят.
„Не, само това не!“ — простена наум.
Отвори очи и видя червената светлинка на сигнализацията за повреда. Погледна навън и видя жената. Още бе далеч и се носеше безпомощно сред звездите. Точно като него.