— Това е за теб! — Момчето тикна някаква хартийка в ръката й и пусна скейтборда на земята, стъпи с единия крак на него и се отблъсна с другия. При дворната врата се спря за миг, докато я отвори, шмугна се ловко през нея и се понесе надолу по улицата.
Шърли отвори уста да каже нещо, но точно тогава се сети. Нямаше съмнение. Това беше бележка от Род! Два пъти му затвори телефона, два пъти не му отвори вратата…
Стана й донякъде приятно, че все пак е намерил начин, но се почувства и малко изиграна. Погледна листчето и каза на глас:
— Аз пък мога да не го прочета! — Огледа се, сякаш очакваше Род да е наблизо и да я чуе, врътна се сърдито и блъсна силно вратата зад гърба си. Веднага след това се почувства глупаво, направи няколко крачки в коридора, после спря и разгъна бележката. Ръцете й леко потреперваха.
Прочете първото изречение.
„Наистина мога да не го чета…“
Второто беше само от една дума.
„Не, не мога… достатъчно го карах да ме търси и не му отварях…“
Третото.
„Въпреки че му се сърдя, аз го обичам…“
Вдигна поглед от листа и го спря на стенния часовник. След десетина минути кукувичката щеше да се покаже и да отброи четири след обяд. Шърли влезе в стаята си и се доближи до прозореца. Харесваше й това, че бави прочитането на бележката.
Погледна навън и очите й се спряха на бряста в задния двор. От единия му клон висеше саморъчно направена люлка и сега в нея стоеше малко момиченце с червена рокличка, която се надигаше при залюляването напред. Зад люлката момченце на същата възраст я засилваше и смехът му се чуваше чак тук, в стаята.
Шърли се извърна с гръб към тях, усетила как нещо я жегва отвътре.
— Обичаш го, нали? — запита се тя на глас. — Понякога страшно му се ядосваш, но го обичаш! — погледна към листчето в ръката си и го разтвори. Прочете цялата бележка:
Държах се глупаво. Съжалявам. Нека да говорим все пак. Не може всичко да свърши просто така.
Щом се стъмни, ще те чакам под бряста. Ела.
Изведнъж, някак интуитивно, тя разбра, че Род няма да я потърси повече. Беше му затваряла телефона и вратата, последния път дори не му отвори. Сега той беше изпратил бележка по хлапето и това щеше да е последният му опит.
Тя я прочете отново.
После пак.
Нямаше нито една удивителна — само точки.
Шърли усети как стомахът й се свива и едва сега разбра какво би значела загубата на Род. Допреди малко всичко беше игра, нещо като премерване на силите. Допреди малко Род съществуваше, търсеше я, а тя го наказваше за държанието му по време на последната им среща. Беше права, но прекалено сърдита и лоша към него… Тази вечер обаче, ако не отидеше под бряста, той щеше да изчезне.
Тя прочете още веднъж бележката и си представи как Род би казал тези думи. Погледна към задния двор. Момченцето и момиченцето бяха сменили местата си, но продължаваха да се люлеят. Брястът, започнал да съхне, но все още с достатъчно живот в себе си, разперваше над децата клони и по някои от тях се виждаха накацали гълъби. До смрачаване имаше повече от четири часа.
Достатъчно време за Шърли, за да си спомни някои от моментите, преживени с Род…
Кукувичката изскочи от часовника и сепна момичето.
Четири след обяд.
Времето започна да се движи по-бавно.
Малко преди да се стъмни, задуха силен вятър и Шърли видя облаците от прах, които се понесоха над улицата. Няколко човека притичаха и се скриха, а тя отиде в стаята си и погледна към задния двор. Децата вече се бяха прибрали, а люлката се въртеше и клатеше неравномерно под напора на вятъра. Отдавна не беше валяло и изглежда предстоеше да се развихри една от редовните летни бури.
Небето се разцепи надве от страхотна светкавица и момичето подскочи изплашено. Някъде отдалеч долетя и трясъкът на гръмотевицата, който премина в приглушен тътен. Сякаш митично чудовище се събуди дълбоко в недрата на земята. Почти веднага небето се разтвори и от него се изсипа страхотен порой. Вятърът изпищя в комина и Шърли погледна уплашено натам, като че ли очакваше в камината да се появи таласъм. Изведнъж се бе стъмнило, сенките на къщите се бяха размазали и превърнали в мрак. Брястът се открояваше на фона на небето, а при следващата светкавица момичето видя и опустелите му клони.
Щом се стъмни, ще те чакам под бряста. Ела.