Изкрещях!
Гласът ми бе на Сатаната…
Захвърлих сабята и хукнах към замъка. Прекосих двора, започвайки да чувствам другия в мен… Профучах през коридорите и чух отвратителния си кикот. Стигнах до залата с огледалата и спрях. Задъхан и уплашен, не посмях да вляза. Защото знаех какво ще видя. Наистина знаех…
Затичах се отново по коридорите, слязох в подземията и със страшна скорост полетях към Преизподнята, крещейки с новия си глас:
— Един човек… дори Избраният… дори този, който бях… — в гърдите ми нещо се гърчеше и разкъсваше — … не може да победи Лукавия… — усещах как той бавно ме обсебва напълно и почти проплаках. Как само се бях лъгал… И си вярвах… Вече съвсем ясно разбирах какво става и чувствах Дявола в себе си, а той крещеше през моите уста:
— Злото… Злото е в сърцата на всички… и никой… никой не може да го изкорени оттам… За това няма избран… Няма… и никога няма да има…
Направих вихър, почти ураган, и пръстта започна да се рони от стените, увлечена от скоростта му. Назад, в мрака на тунела, останаха последните човешки думи, които изрекох, но дори не съм напълно сигурен, че са се чули, тъй като секнаха по средата:
— … докато всеки сам…
Профучах през отвора и поглеждайки назад, видях как зад мен дупката се затваря. Някъде далеч, в света на хората, нещо се срути и аз си представих как замъкът хлътва, хлътва и целият хълм, а привържениците на Луцифер, моите привърженици, не знаят какво става…
Разпукването на пашкула
Лежеше по гръб сред тъмнината на стаята, заслушан в тиктакането на часовника и шума от стъпките на времето. Дишаше бавно и съсредоточено и усещаше как мъглата на страха навлажнява кожата, промъква се през порите и плътта, за да достигне до мястото, където материята се превръща в съзнание. Непомръдващо, но будно, безпокойството караше мислите да настръхват, а очите да се взират навътре — към това, което недоловимо помръдваше в сърцевината на битието му.
Край къщата мина кола, светлината от фаровете се промъкна през завесите, плъзна се от стена на стена и като не намери нищо интересно в стаята, се изхлузи навън, оставяйки тази територия на нощта. Шумът от двигателя се стопи и часовникът продължи ритмично и самотно да се брани от тишината.
Заслуша се отново във времето, изпълнен с очакване.
Дълбоко в него нещо завибрира, после спря, сякаш и то се ослушваше. Трепна отново. Пак спря. Трепна…
— Остави ме на мира! — прошепна той и гласът му беше глух като стон.
Това ставаше за четвърти път. Започваше по един и същи начин: първо пробягваше неясна мисъл, проблясквайки като светкавица, след това всяка отделна клетка на тялото му се напрягаше, усетила страннотуптящото си ядърце, причерняваше му, изчезваше влагата от устата и погледът потъваше навътре в тялото, опитвайки се да намери скритата там тайна.
Когато за първи път, осемнадесетгодишен, усети нещото в себе си да се раздвижва, дори не успя да се изплаши. Чувството беше съвсем ново и твърде странно, за да може да го определи, после му се повдигна и почти веднага след това припадна, удряйки главата си в нощното шкафче. Когато започна да идва на себе си, първо чу далечния шум от радиото, примесен със скърцането на затварящи се врати дълбоко в съзнанието му. Усети хилядите иглички, които бодяха тялото и се опитваха да го събудят. Най-накрая пред очите му се завъртяха черни и червени кръгове, все по-малки и по-малки, отдръпнаха се настрани и тогава изплуваха стаята, мебелите и всичко останало. Постепенно се осъзна и с усилие се надигна.
— Какво беше това? — попита на глас, а слабостта не го беше напуснала, когато приближи до огледалото. Погледна в него и видя едно уплашено момче с цепната вежда и струйка засъхваща кръв, стигнала почти до брадичката.
Не знаеше какво да каже на родителите си, когато го попитаха с кого се е бил…
Сега лежеше в мрака и тиктакането, усещаше всяка частица от себе си — насила успокоеното дишане, леко потрепващите пръсти, чувстваше дори как сърцето изтласква кръвта и тя нервно се движи по вени и артерии като в безкраен напоителен канал на страха. Спомените танцуваха в мозъка му — съвсем ясни и близки.
Вторият път всичко стана някак си по-бавно или той го беше усетил отдалече, защото седна на една пейка в парка и зачака. Разбираше, че разходката му ще се провали, но нещо му подсказваше и друго — това не бе обикновено прилошаване. Напрежението в тялото му се засили, а по-късно го връхлетя и предишното неописуемо усещане. Как ли бе изглеждал в очите на случайните минувачи?