Почувства моментно облекчение, но само след миг всичко започна отново.
Заби нокти в кожата си и тя се разкъса.
Клетките крещяха и пулсираха, Нещото все по-осезаемо се материализираше и изпълваше тялото му, ръцете впиваха пръсти в раздиращата се суха плът, разкъсваха я, а парчетата падаха по окървавения чаршаф. Имаше чувството, че е пашкул, в който дълго време е стояло и се е развивало съзнание-какавида, като пашкул, който всеки момент ще се разпука, за да излезе от него пеперудата на новия живот — с ново съзнание и нова плът.
Ноктите му се надигаха и обръщаха, отскубваха се и оставаха забити в месото, налягането в клетките растеше и ги деформираше. Той усещаше как те се променят и превръщат в нещо ново, чуваше глухото си гъргорене и мразеше безсилието си.
Чернилката се разля пред очите му и започна да се уплътнява, кожата се разчупи като ненужна изсъхнала кора и в този момент вратата на стаята се отвори. Умирайки, той видя майка си да светва лампата, да се обръща с тревога в погледа, а после тревогата да се превръща в ужас. В ужас и отвращение. В ужас и крясък. В оглушителен истеричен писък…
На леглото, сред разкъсаната плът и окървавените завивки се надигна зловещо Нещото. Като всяка какавида, която излиза от пашкула си, беше много, много гладно…
Войните на изкуството
Излязох на арената, точно както са го правели някога гладиаторите, и затворих очи, заслепен от силната светлина на прожекторите. Публиката стана на крака и закрещя, но високоговорителите, обградили стадиона, я надвикаха и плътен мъжки глас тържествено занарежда заученото приветствие:
— Добре дошли в шоуто „Войните на изкуството“! Днес ще присъствате на финалната среща за „Правото на първа книга“, организирано от издателство „Триумф“. Както виждам, настроението е прекрасно, свободни места няма и всички очаквате с нетърпение схватката, която ще коментирам аз, Кристофър Круз!
Публиката отново зарева като огромно животно с хиляди гърла и аз разбрах, че от другата страна, в противоположния край на затревената елипса, е излязъл противникът ми. Отворих очи, после бързо ги притворих и през миглите си видях силуета му. Оттук не можеше да се определи колко е висок, нито дали е слаб, или силен — засега той представляваше само обикновена човешка фигура в далечината. Аз обаче знаех, че това е Громър Уотлин…
— Ето, финалистите вече излязоха, посрещнати от бурните ви овации. Това е публика! Да! Това е истинска публика! Надявам се, че те ще ви поднесат едно наистина добро сражение, което ще разпали чувствата и въображението… Вдясно от зеления и вляво от жълтия сектор виждате Громър Уотлин — висок 193 см, гръден кош 133 см, бицепс 51 см, бедро 71 см, прасец 48 см…
Слушах думите на коментатора, очите ми свикваха със силната светлина, ходилата — с хладната трева и мозъкът — с мисълта, че този път няма да успея. Добре помнех победите на гиганта Громър, помнех и как с последни сили надвих Алън Хойл, мир на праха му… Късметът едва ли щеше да ми помогне и сега. Друг избор обаче нямах. Само така се стига до „Правото“.
— … и вдясно от жълтия, вляво от зеления сектор — Джейсън Елиът: висок 177, гръден кош 120, бицепс 40, бедро 60, прасец 41… — коментаторът направи артистична пауза и допълни:
— Както виждате, разликата е голяма, но за тази схватка няма правила, така че двамата противници са поставени в приблизително еднакви условия. Те могат да се движат из целия стадион, включително и на пистата за бягане, облеклото им се състои от горнище на кимоно и шорти с бандаж и е напълно идентично, като изключим размерите, разбира се… То е произведено от текстилната фабрика…
Опитвах се да събера мислите си, да си дам кураж, като се убеждавах, че това е наистина единственият начин да пробия. Само турнирите на „Триумф“ и конкуриращите ги шоуспектакли на „Залог“ можеха да ме изведат до правото на първа книга. После щях да съм официално писател, един от малкото, които освен да пишат, имат право и да издават книгите си.
— И така, нека заедно с мен, Кристофър Круз, всички зрители — тези, които са тук, на стадиона, и онези, които гледат специалното излъчване по видеоканала на „Триумф“, да затаят дъх в очакване на стартовия сигнал. Нека прекратим залозите и обърнем погледи към арената!
Може би трябваше и този път да се натъпча с опиат… Винаги е толкова потискащо… Как изведнъж всичко утихна! Как занемя целият стадион, сякаш по пейките няма хора, а машини. Машини, които Кристофър Круз току-що изключи… и от нас се очаква да ги включим отново… с проливането на кръвта си. Нима от древността досега нищо не се е променило? Нима хората все още черпят удоволствие от отчаяната съпротива на умиращия и моментното озлобление на победителя? Нима все още, за да е добро зрелището, залогът трябва да е живот? Защо всички тези, които залагат на мен или на Громър, не излязат тук, на арената, и не заложат на себе си?