— Искам да припомня, че за този финален двубой награда ще получи не само победителят, но и победеният! Издателство „Триумф“ гарантира издаването на един посмъртен разказ за всеки час, издържан на арената. Все пак шоуто се прави от двама души, те издържаха на толкова битки и ни дариха с красиви победи, не трябва по-слабият да е ощетен. Той е достигнал до финалния мач, а както знаете, за всеки финалист е редно да има награда… Неговото произведение ще даде заглавието си за поредния брой на списание „Посмъртни разкази“ и ще бъде публикувано, при това без никаква редакторска намеса, а името му ще бъде включено в литературната енциклопедия. И така, дами и господа, нека битката започне!
Разнесе се силен гръм и няколко сигнални ракети се издигнаха над стадиона, но аз знаех, че всички гледат не тях, а нас — мен и Громър. Закрачих по тревата с несигурни стъпки и туптене в слепоочията. Стръковете се търкаха в ходилата и глезените ми, усещах ги как миришат — на живот. На живот, който не исках да загубя, но този луд свят ме пращаше в ръцете на смъртта, правеше ме гладиатор, който оцелява само отнемайки живота на другите. Съжалих, че не взех опиат, както правех винаги досега, както правеха всички… с него беше много по-добре. Сега светът изглеждаше нереален и напълно абсурден. Залогът беше наистина голям… Нима не бях прекалено самолюбив? Нима Громър, освен че е по-едър и силен, не е и по-добър писател от мен? Нима, дори и да можех да го убия, трябваше да го направя?
За първи път се замислих кой е въвел тази лудост с „Правото“. И защо точно по този безмилостен начин? Защо с проливане на кръв? Как може да се смесва изкуството с грубата сила? Това ли е начинът да докажеш, че си талантлив?
През това време разстоянието между мен и Громър намаляваше. Вече виждах лицето му, дебелия врат и на пръв поглед тромавите, но затова пък мощни мускули. Не трябваше да се оставям да ме докопа. Ако това станеше, с мен щеше да е свършено…
— Вижте тези хора, господа! Не са ли просто възхитителни! — гласът на коментатора докосна грубо слуха ми. Усетих неясна погнуса.
— Заложили са живота си, за да могат да бъдат това, което искат! — продължи той, а аз почувствах как и без специалния опиат започвам да се ядосвам. В гърдите ми трепна, все още глъхнеща, яростта от предишните битки и аз свих юмруци.
— Да станат писатели! Тази толкова примамлива професия, символ, че си успял в живота, че си рискувал и си спечелил, че си преодолял…
Изведнъж всичко ми писва. Чашата прелива и аз едва се сдържам да не извикам. Иска ми се да крещя с всичка сила… Яростта ми не е насочена към Громър, дори частица от нея не е насочена към него. Защото не взех опиат? Може би… А Кристофър Круз е тъпак. Абсолютен тъпак. Тъпак, който дрънка само глупости! Не съм заложил живота си заради никаква професия! Аз съм писател! Просто съм такъв и не мога да бъда друг! Писането е животът ми и аз съм заложил него! Защото не пиша само за себе си, а и за хората. Защото все още вярвам в най-човешките неща, в това, че поне едно от гърлата в публиката ще млъкне, когато прочете тези редове. Че на следващото шоу, когато художниците излязат да защитят правото си на изложба, някой от зрителите ще се почувства чужд сред врявата и залаганията, ще се замисли защо, по дяволите, трябва да се биеш и убиваш, за да докажеш, че картините ти заслужават да бъдат видяни от хората, че музиката ти има право да бъде слушана, че… си човек на изкуството. Човек, а не воин!
— Как само пристъпват! Колко съдбоносно се скъсява дистанцията… Делят ги не повече от двадесет крачки… Какви силни и решителни мъже!
Нима това е наистина единственият начин разказите ми да достигнат до хората? Нима така се става писател — чрез битки? Господи, какъв побъркан свят! А Громър? Дали и той се чувства така? Ако вместо да го ударя, му подам ръка? Дали наистина е толкова озлобен, колкото изглежда? Дали тази злоба е насочена към мен, или яростта му е подхранвана от същия този луд свят, в който, за да спечелиш правото да твориш и творбите ти да бъдат публикувани, трябва да участваш в кървав спектакъл и по този начин да развличаш… Дали се е натъпкал с опиат? Изглежда… Опиат при всяка битка… За да се озлобиш, за да забравиш всичко друго и да не се замисляш така, както се замислям аз сега… Опиат при всяка битка… за да можеш да убиеш без угризения… Вече не се учудвам, че след победа повечето „воини“, достигнали до финала, са психически разстроени и дори в много случаи наистина полудяват… Но кой се интересува от това?