— Винаги е толкова мил. — Лейла отиде до леглото и демонстративно се излегна върху възглавниците. — Всъщност около два часа огладнях, така че отидох в кухнята и хапнах овесена каша и печени филийки. Кафе. Портокалов сок. Закуска за обяд един вид. Нали знаете, понякога ти се приисква да превъртиш нощта и да започнеш начисто по средата.
Твърде жалко, че можеше да го направиш само метафорично.
Макар че… наистина ли би избрала никога да не беше срещнала Кор?
Да, помисли си. Би предпочела никога да не бе научавала за неговото съществуване.
Любовта на живота й, нейният Кор, онзи, който пасваше на сърцето и душата й… беше предател. И чувствата й към него бяха отворена рана, в която бактериите на измяната бяха проникнали и се бяха размножили.
Ето как се беше озовала тук, в този затвор, който сама беше издигнала, измъчвана от факта, че бе поддържала връзки с врага; първоначално, защото беше измамена… а по-късно, защото искаше да бъде с него.
Бяха се разделили зле обаче — той бе сложил край на тайните им срещи, след като тя го бе принудила да признае чувствата си. А после от тъжни нещата бяха станали трагични, когато той бе пленен от братята.
В началото не бе могла да се сдобие с никаква информация за състоянието му, така че бе пътувала по начина на Избраниците, проникнала бе в него и го беше видяла на крачка от смъртта в един каменен коридор, пълен с урни с всякакви форми и цветове.
Не бе имало какво да стори. Не и без да разкрие истината за себе си… и дори тогава не би могла да го спаси.
Така че беше хваната като в капан, призрак, бродещ из затвора на емоциите, обраснал в отровния бръшлян на вина и разкаяние, от който никога нямаше да се освободи.
— … нали? Искам да кажа… — Блей продължи да й говори за незнайно какво и тя трябваше да положи усилие да не потърка очи. — … в края на нощта, когато си била тук с малките. Не че искам да кажа, че не ти харесва да бъдеш с тях.
Вървете си, подкани ги тя наум. Моля ви, просто си вървете и ме оставете на мира.
Не че не искаше да прекарват време с бебетата или че изпитваше враждебност към бащите на Лирика и Рамп. Просто имаше нужда да си поеме дъх, а всеки път когато някой от двамата воини я погледнеше по начина, по който го правеха сега, то ставаше невъзможно.
— Как ти се струва идеята? — попита Куин. — Лейла?
— О, да, разбира се. — Нямаше представа с какво се беше съгласила, но се постара да се усмихне. — Просто ще си почина мъничко сега. Те доста се събуждаха през деня.
— Ще ми се да ни оставиш да помагаме повече. — Блей се намръщи. — Трябва само да почукаш.
— И двамата се биете навън през повечето нощи. Важно е да се наспивате.
— Ти също си важна.
Лейла обърна очи към люлките и от спомена за това как прегръща малките и ги храни се почувства още по-зле. Те заслужаваха по-добра мамен от нея, такава, която не беше обременена от решения, които никога не би трябвало да бъдат вземани, такава, която не беше омърсена от слабостта си към мъж, до когото никога не би трябвало да се доближава, още по-малко — да обиква.
— Аз нямам никакво значение в сравнение с тях — прошепна рязко. — Те са всичко.
Блей се приближи и улови ръката й, сините му очи бяха пълни с топлота.
— Не, ти също си много важна. А майките имат нужда от време за себе си.
„За да правя какво? Отново и отново да предъвквам съжаленията си? Не, благодаря“ — помисли си Лейла.
— Ще отида в гроба без тях, там ще се радвам на собствената си компания. — Осъзнала колко мрачно бяха прозвучали думите й, тя побърза да добави: — Освен това те скоро ще пораснат. Ще се случи по-бързо, отколкото и тримата предполагаме.
Разговорът продължи още известно време, ала тя не чу нищо заради пищенето в главата си. Най-сетне двамата си тръгнаха и тя остана сама.
Фактът, че толкова се зарадва да ги види как си отиват, бе още една скръб, която да носи със себе си.
Стана от леглото и се приближи до кошчетата. Очите й отново се изпълниха със сълзи и като избърса бузите си, тя извади кърпичка от един скрит джоб и си издуха носа. Малките бяха заспали дълбоко, клепачите им бяха затворени, главичките им — обърнати една към друга, сякаш общуваха телепатично в съня си. Съвършени малки ръчички, прелестни малки крачета, кръгли, здрави коремчета, увити в памучни чаршафчета. Бяха толкова добри дечица, весели и усмихнати, когато бяха будни, умиротворени и ангелски, когато спяха. Рампейдж наддаваше по-бързо, отколкото Лирика, но тя изглеждаше по-здрава от него, по-малко се сърдеше, когато я преповиваха или къпеха, срещаше погледите по-фокусирано.
Докато сълзите й капеха върху килима в краката й, Лейла не беше сигурна още колко дълго можеше да продължава така.