Кор се върна в настоящето, отваряйки очи, които не си бе дал сметка, че е затворил. Блъдлетър се бе оказал прав за някои неща, грешеше за други.
Обучението във военния лагер беше много по-ужасно, отколкото Кор би могъл да си представи. Воините там се биеха помежду си за оскъдните храна и вода, както и когато ги изправеха един срещу друг за забавление и съревнование. Беше брутално съществуване, което нощ след нощ, седмица след седмица, месец след месец, в продължение на онези пет години бе направило точно това, което Блъдлетър беше обещал.
Кор бе закоравен в жива стомана, състраданието и емоциите му — смъкнати от него, сякаш никога не бяха съществували, жестокост след жестокост бяха стоварвани отгоре му, докато истинската му природа не бе смазана от всичко, което беше видял, а по-късно и сторил.
Садизмът бе нещо, на което човек можеше да бъде научен. Той бе живото доказателство за това.
Освен това беше заразен и той бе сторил с Троу същото, което Блъдлетър с него, подлагайки някогашния аристократ на низ от унижения, предизвикателства и обиди. Резултатът беше същият: Троу беше издържал на изпитанията, но те го бяха отровили.
Само че, за разлика от Кор, Троу като че ли не беше докоснат от никаква благославяща сила, амбицията му си оставаше все така необуздана.
Или поне беше така, преди Кор да бъде пленен, а нямаше основание да предполага, че времето бе променило нещо в наклонностите или амбициите на другия мъж.
Поради което Кор се беше погрижил да предупреди Рот за него.
Помилва Лейла по рамото и отново бе обзет от удивление пред ефекта, който тя имаше върху него, способността й да проникне през бронята на агресията и враждебността му и да докосне мъжа отдолу, истинското му Аз.
Онова, с което толкова отдавна бе изгубил връзка.
Тя бе неговият рестарт, механизмът, върнал го към онзи, който бе, преди пътят му да се пресече с този на Блъдлетър.
Образът на ужасния воин изникна в ума му, така ясен, сякаш го беше видял едва предишната нощ — надвисналото чело, пронизващите очи, изпъкналата челюст и дебелият врат, масивните размери на тялото му. Беше гигант дори сред едрите воини в лагера, природна стихия, пред която бледнееха и горещата ярост на летните бури, и експлозивната, вледеняващата природа на снежните хали.
Освен това беше лъжец.
Който и да бе бащата на Кор, не беше той. Казал му го бе не кой да е, а самият потомък на Блъдлетър.
Кор тръсна глава върху меката възглавница, за да проясни мислите си.
Толкова дълго бе искал да знае кои са родителите му, нещо, което, предполагаше, важеше за повечето сираци по света: дори ако те не го бяха искали, дори ако нямаше да има никаква връзка с тях, все още му се искаше да научи самоличността им.
Трудно бе за обяснение, но открай време имаше чувството, че земното притегляне като че ли няма същия ефект върху него, сякаш тялото му притежаваше безтегловност, която, поглеждайки назад, го беше предразположила към това да падне в идеологията на разруха, хаос и смърт на Блъдлетър.
Когато нямаш свой собствен морален компас, този на всеки друг ще свърши работа. А в неговия случай това се бе оказал възможно най-чудовищният, най-злият, който човек би могъл да си представи.
Господи, съжаляваше за толкова много неща.
Блъдлетър беше казал, че ще го подготви за война, но беше станало повече от ясно, че го тласка единствено жаждата за кръв, а не желанието да брани расата. И все пак Кор не му беше обърнал гръб: вкусил веднъж бащинската гордост, по колкото и извратен начин да се проявяваше тя, одобрението се бе превърнало в наркотика, от който се нуждаеше, противоотровата на дупката, зейнала в него.
Само че бащинският интерес се беше оказал просто химера. Лъжа, излязла наяве благодарение на една неочаквана истина.
От загубата на Блъдлетър Кор се бе почувствал така, сякаш го бяха изоставили за трети път. Първият път бе при раждането му. Вторият бе, когато жената, която бе негова бавачка — или нещо друго, — го беше напуснала. Третият бе, когато лъжата на Блъдлетър, несъмнено скалъпена, за да го убеди да дойде с него във военния лагер, бе разкрита, истината беше дошла от неопровержим източник.
Сестрата на Ви, Пейн, бе убила баща им, Блъдлетър.
Убила бе и лъжата.
Ала всичко е наред, помисли си Кор. Да открие любовта, бе сложило край на диренията му. Повече нямаше да преследва илюзията за едно семейство, което не съществуваше, защото никога не го беше искало. Повече нямаше да търси външни източници, които да запълнят празнината в него. Повече нямаше да следва ничия друга ценностна система, освен своята собствена.