А преставайки да се мъчи да намери онова, което не съществува, той бе открил в себе си целта, която винаги бе търсил, и усещането беше хубаво.
Хубаво бе да бъде цял.
Хубаво бе да предложи себе си, без резерви и колебание, на една достойна жена, която обичаше с цялото си същество.
Кор се намръщи. О, Съдби, как щеше да я напусне? Ала с предопределеното не може да се спори и колкото и да беше подобрил себе си, колкото и достоен да беше пътят, по който беше поел, това не можеше да изличи миналото му, нито цената, която трябваше да плати за стореното. Нищо не бе в състояние да стори това.
Истината бе, че никога нямаше да бъде достоен за нея. Дори ако великият сляп крал не му бе заповядал да си тръгне, Кор щеше да го стори доброволно.
Просто трябваше да направят така, че малкото време заедно, с което разполагаха, да им стигне за цял живот.
32
На следващата вечер, когато над Колдуел се спускаше нощ, Блей се опита да излезе на задната веранда за първата си цигара, след като се беше събудил. Всичко необходимо беше налице — термочашата, пълна с кафе на „Дънкин Донътс“, което майка му беше направила от малките пакетчета, които можеше да поръчаш онлайн, кутия „Дънхил“ (които трябваше да пести, защото му бяха останали само шест) и дебело яке на „Патагония“, в което имаше повече пух, отколкото във всички възглавници в къщата.
Да, планът беше добър. Кофеинът и никотинът бяха от критично значение, когато цял ден не си мигнал повече от петнайсет минути наведнъж, а не искаш да сдъвчеш всеки, изпречил се на пътя ти.
Проблемът? Когато се опита да отвори вратата на верандата, трябваше да натисне с рамо.
И бе посрещнат от цял куп сняг в лицето.
Блей се дръпна, ругаейки, и затвори вратата.
— Мамка му, навън е ужасно…
Трясъкът, долетял откъм кухнята, беше силен и включваше нещо, което прозвуча като тиган от неръждаема стомана или пък тава, поне ако се съдеше по мелодичното дръъъъъъъъън.
— Мамо? — извика и забравил за цигарите и кафето, изтича в другата стая…
… където намери майка си върху плочките пред котлона.
Глезенът й беше извит под неестествен ъгъл, рулото с пеканови ядки, което е искала да пъхне във фурната беше върху пода, а тавата, в която се беше намирало — на около метър от нея.
Блей метна кафето и цигарите на плота и коленичи до нея.
— Мамо? Удари ли си главата? Какво стана?
Лирика се надигна с гримаса, подпирайки се на лакти.
— Просто исках да го пъхна да се пече, преди баща ти да слезе за Първото хранене.
— Главата, удари ли си главата? — Повдигна косата й, молейки се да не открие кръв. — Колко пръста съм вдигнал?
Тя отмести ръката му настрани.
— Блей, добре съм. За бога, не си ударих главата.
Блей седна на пода. Майка му беше в обичайните си дънки, а веселият червен пуловер и снежнобялото поло я караха да прилича на нещо средно между Дядо Коледа и госпожа Тейлър от „Подобрения в дома“. И наистина изглеждаше добре, очите й бяха бистри, цветът на лицето й — нормален, изражението й издаваше смущение, не болка.
— Блей, просто се подхлъзнах на черджето. Нищо ми няма.
— Добре, защото това означава, че мога да ти се навикам. Къде, по дяволите, ти е ботушът? Защо не е на крака ти?
Майка му начаса се престори, че й се е завил свят, изпърха с мигли и разпери ръце, сякаш не виждаше.
— Това десет пръста ли са? Дванайсет?
Блей я изгледа яростно и тя се сви.
— Ботушът е толкова тромав, а тук е толкова тясно. Щях да си го обуя веднага щом приготвя яйцата.
— Подхлъзна ли се, или глезенът ти поддаде?
Когато не получи отговори, Блей предположи, че е второто, и свали ръка към крака й. В мига, в който се опита да докосне пантофа, който беше обула, тя изохка и пребледня като платно.
— Добре е — процеди с усилие.
Блей нямаше как да не види стиснатите й устни и треперенето на ръцете й.
— Мисля, че отново си го изкълчила. Възможно е и да си си счупила нещо, не знам.
— Ще се оправи.
— Знаеш ли, това са трите ми най-омразни думи. Куин винаги това казва, когато… — Не довърши и се престори, че не забелязва начина, по който майка му го гледаше. — Можеш ли да се дематериализираш? Защото съм повече от сигурен, че доктор Джейн трябва да хвърли поглед на това. Не, по-добре Мани. Той е по костите.
— О, няма да е нужно.
— Защо не оставим татко да реши? — Очите й припламнаха и той провлачи: — Или пък може да бъдеш разумна и да дойдеш с мен, без да се оплакваш.
Лицето на Лирика придоби раздразнено изражение, но Блей знаеше, че е победил. От нападенията насам баща му беше особено закрилнически настроен към своята шелан. Изпадаше в истерия заради най-нелепи неща (порязвания на хартия, забелени кожички около ноктите, ударен пръст на крака), което означаваше, че когато преди две нощи Лирика се беше подхлъзнала на предното стъпало, излизайки да вземе вестника, горкият тип направо беше откачил.