А това нараняване беше по-лошо от първото.
— Можеш ли да се дематериализираш? — попита Блей.
— Наистина ли смяташ, че се налага?
— И сама можеш да си отговориш. Защо не опиташ да се изправиш?
Майка му изгледа сърдито крака си.
— Ще ми се да си бях обула проклетия ботуш.
— И на мен.
Тя се намръщи.
— Как да отида в клиниката на тренировъчния център? Дори ако мога да се дематериализирам, не знам къде се намира.
— Бихме могли да отидем наблизо и да ги помолим да дойдат да ни вземат. — Блей се изправи и вдигна очи към тавана. Чуваше как на горния етаж баща му ходи насам-натам, облича се. — По-добре ли ще е, или по-зле, ако отидем, без той да знае?
— Бихме могли да му пратим есемес. Да му кажем, че няма да се бавим. Че сме отишли… да напазаруваме.
Майка му мразеше да лъже, но още повече мразеше да разстройва своя хелрен. И този път Блей беше съгласен с нея. Баща му щеше да откачи.
— Да вървим. — Извади телефона си и се залови да напише съобщение на доктор Джейн. — Знаеш ли онази сергия за зеленчуци на Девета магистрала? Онази, която се намира до една плевня?
Ала още докато говореше, си спомни как се бе опитал да отвори вратата на верандата и се запита какво, по дяволите, си мислеше. Майка му трябваше да се дематериализира на някое топло и сухо място. Онази плевня не се отопляваше, а и вероятно беше заключена. Беше по-добре от шибаната гора, обаче… сериозно, какво си мислеше?
Свали телефона, без да е довършил съобщението, и погледна своята мамен. Тя бе затворила очи и бе отпуснала глава върху плочките… пръстите на ръката върху корема й бяха свити. Другата трепереше върху пода до нея, пръстите с ниско изрязани нокти танцуваха.
— Не можеш да се дематериализираш — каза Блей сковано. — По никакъв начин.
— Разбира се, че мога.
Ала дори гласът й беше немощен.
А после баща му влезе в кухнята, с полузавързана вратовръзка, косата му беше все още мокра и сресана като на кукла Кен, всеки кичур — прилежно пригладен и като че ли замръзнал на мястото си.
— … видео конференция с клиентите ми и… Лирика! Господи, Лирика!
Докато баща му се втурваше към майка му, Блей погледна към вратата, отвеждаща в гаража. Родителите му започнаха да спорят, но Блей ги надвика.
— Татко, моля те, кажи ми, че колата ти е с двойна предавка.
Обратно в имението на Братството, Куин правеше нещо немислимо: пълнеше черен пътнически сак с шишета, мляко и бебешка вода. Пелени. Мокри кърпички. Крем против подсичане. Дрънкалки и биберони.
Разбира се, самото пълнене на сака не беше нещо необичайно. Само че обикновено тъпчеше вътре пистолети и амуниции, не памперси и бебешки играчки.
Другата причина да е странно бе, че не можеше да повярва, че приготвя багажа на децата си, за да си тръгнат от къщата. Без него.
Бяха толкова малки. И не искаше онази жена изобщо да припарва до тях. Отказваше да я нарича тяхна майка, дори и в мислите си.
Само че ръцете му бяха вързани. Беше отишъл в Светилището заедно с Амалия и тя бе обиколила заедно с него пасторалното място, показвайки му езерцето и храмовете, общото спално помещение и личните покои на Скрайб Върджин.
Където Лейла щеше да се настани с неговите деца.
Невъзможно бе да възрази против така уредените неща. Това място бе дори по-сигурно от имението, а Амалия го беше уверила, че децата му ще могат да идват и да си отиват без проблем.
А когато я беше притиснал, го бе уверила, че лично ще върне малките, ако Лейла се опита да създава неприятности.
Тихо почукване, долетяло откъм вратата, го накара да вдигне глава от сака.
— Да.
Бет влезе, много по-спокойна отпреди. Разбира се, тя бе получила онова, което искаше.
— Изглежда, че всичко си приготвил.
Куин погледна към сака.
— Аха.
Последва дълга пауза.
— Всичко ще бъде наред, Куин. Гордея се с теб, задето…
— Не се засягай, но ти си с детето си двайсет и четири часа на ден, защото онзи, от когото го роди, не е лъжец и предател. Така че ще ме извиниш, ако твоята и моята версия на „наред“ мъничко се различават. — Той се отдръпна от леглото. — Не ми е позволено да получа моето „наред“, което би било децата ми да си остават в тази стая, когато отивам да се бия. Моето „наред“ не е да съм на бойното поле, бранейки расата, докато половината от ума ми е погълната от мисли за това дали Лейла ще ми ги върне в уреченото време. И определено не включва онази жена да има какъвто и да било контакт с тях никога вече. Не искам да се гордееш с мен и не ти ща шибаната загриженост. Единственото, което искам от теб, е да ги гледаш, докато аз се махна от тази шибана къща.