Бет скръсти ръце на гърдите си и поклати бавно глава.
— Какво се случи с теб?
Въпросът й бе толкова тих, че очевидно го задаваше на самата себе си.
— Сериозно? Сериозно ли ме питаш това?
Куин й обърна гръб и отиде при люлките. Хвърли поглед към Лирика, а после насочи цялото си внимание към Рамп и пъхна биберона в устата му.
— Бъди храбър. — Помилва го по тъмната косица. — Ще те видя след двайсет и четири часа. Нищо работа, нали?
Как ли пък не!
Толкова бе трудно да се извърне. Гърдите му горяха от болка, която стигаше сякаш чак до ДНК-то му, особено когато очите му се плъзнаха по Лирика за последен път. Искаше да отиде при нея, но просто не бе в състояние да погледне това лице.
Не можеше да го види точно сега.
Докато минаваше покрай Бет, гледаше право напред. Нямаше си доверие да отвори уста дори за да каже довиждане. Със сигурност щеше да се разкрещи на кралицата, а това на никого нямаше да помогне.
Грабна оръжията и коженото си яке от един стол и излезе в коридора, затваряйки тихичко вратата зад себе си. Не знаеше точно кога ще дойде Лейла — след залез-слънце, но това беше преди известно време. Вероятно всеки миг щеше да се появи…
— Готов ли си за срещата?
Погледна през рамо и видя Зи да излиза от стаята си, препасан с оръжия и готов за битка, жълтите му очи бяха присвити и проницателни.
Белегът върху лицето му, онзи, който пресичаше бузата и изкривяваше горната му устна, го накара да си помисли за прецаканата мутра на Кор.
— Среща ли имаме? — попита, докато вадеше телефона от коженото си яке.
Проверяваше го непрекъснато, за да види дали Блей няма да направи опит да се свърже с него чрез обаждане или съобщение. Или снимка. Или шибано емоджи.
Нищичко. Не беше обръщал внимание на нищо друго.
Виж ти — групово съобщение, привикващо Братството в кабинета на Рот. Точно сега.
— Очевидно имаме — промърмори и като прибра телефона в якето си, последва Зи.
Не размениха нито дума и Куин нямаше нищо против. Когато влезе в кабинета, навел глава, отиде право в най-далечния от огъня ъгъл. Последното, от което имаше нужда, бе повторение на колосалната издънка от предишната нощ. Всички знаеха фактите и вече бяха имали възможност да му кажат какво мислят, докато беше заключен в Гробницата.
Определено приятен колективен спомен за всички.
Не че нямаше какво още да добавят по темата за стрелба в къщата. О, да, винаги имаше какво да преговорят по този въпрос.
А може би ставаше дума за нещо различно, което нямаше нищо общо с него.
Рот седеше зад пищното резбовано бюро на трона, на който в продължение на толкова дълги години бе седял баща му. Вишъс беше до него, стиснал ръчно свита цигара в облечената си в ръкавица ръка. Бъч седеше на дивана с Рейдж — изящната френска антика изглеждаше така, сякаш определено не бе направена за такъв товар. Зи стоеше до Фюри до етажерката с книга. Рев също присъстваше.
Когато прекрачи прага, Джон Матю се огледа и виждайки Куин, се приближи до него. Не каза нищо на езика на знаците, просто се облегна на стената и напъха ръце в джобовете на кожения си панталон.
Куин хвърли поглед към приятеля си.
— Предполага се, че ще се бием заедно тази нощ.
Джон кимна и извади ръце от джобовете.
— Не мисля, че ще ходим някъде.
— Няма да ме пуснат на бойното поле?
— Не, заради снежната буря е. Рекорден снеговалеж. Нечуван за това време от годината.
Куин отпусна тежко глава назад, така че тя се удари в мазилката. Ама че късмет. По никакъв начин не би могъл да остане в къщата цяла нощ, докато децата му бяха с онази, Блей не му говореше, а братята все още му бяха бесни, задето бе оставил Кор да избяга.
Да вървят по дяволите, помисли си Куин. Не се намираше в затвор. Не беше нужно да…
— Е, да се залавяме за работа — заяви Рот от трона си.
Куин скръсти ръце на гърдите си и се приготви отново да се наслуша колко е смотан.
— Знаем къде се намира Кор — оповести кралят. — И той ще ми доведе копелетата.
Начаса в стаята изригна какофония от приказки и ругатни, и тропот на тежки обувки, когато всички скочиха на крака. Куин също беше шокиран. Бяха ли го пленили отново? Несъмнено все някой щеше да му каже…