Това бе белязването на обвързания мъж, предупреждение за всеки друг мъж край нея, че ако я доближи, трябва да внимава.
Тя принадлежеше на друг.
Не като собственост. А като нещо прекалено скъпоценно, та да си играят с него.
Докато Кор приключи с нея, струята на душа бе започнала да става студена… не че Лейла я беше грижа. Тя имаше своя воин и той правеше това, което правеше един мъж, когато предявяваше правата си над една жена. Древен инстинкт, целящ да осигури оцеляването им. Беше сурово и красиво, първично и въпреки това — добре дошло в съвременния свят. Или поне в нейния съвременен свят.
Когато той най-сетне рухна отгоре й, тя обви ръце около хлъзгавите му рамене и затвори очи с усмивка.
— Тежа твърде много — промърмори той до шията й.
Преди да успее да го спре и да му каже, че не я грижа, че опашната кост я боли или че подозира, че ще й излязат синини, Кор вече я вдигаше и се изправяше на крака, държейки я в прегръдките си, сякаш бе направена от кристал.
Когато излязоха изпод душа, взе пухкава бяха хавлия и я уви в нея. Попи лицето й, а после мина зад гърба й и с нежни движения прокара хавлиения плат по протежение на дългата й коса, разтърквайки крайчетата и попивайки по-голямата част от водата.
През цялото време тя го гледаше в огледалото, запаметявайки всяка подробност от изражението, от тялото му, все още мократа коса, силата, спотаена в него. Лицето му й беше особено скъпо: суровите равнини и ъгли бяха омекнали и й се струваше, че не би му харесало тя да види уязвимостта в него.
— Ще бъдеш ли в безопасност тази нощ? — попита я с нисък глас. — Когато отидеш в имението? А после в Светилището?
— Да. Кълна ти се. Те няма да ме наранят.
— И никой друг не може да отиде там горе, нали? Никой не може да се добере до теб?
— Не, никой, който не принадлежи към редиците на Избраниците, не може да проникне там без позволение. Не съм сигурна как точно работи, но винаги е било така. Единствено на мен, на сестрите ми и на Примейла е позволено да идваме и да си отиваме, когато поискаме.
— Добре. Това е добре.
— Къде ще отидеш ти?
Докато чакаше отговора му, сърцето й биеше учестено, защото ненавиждаше мисълта да го остави сам в Колдуел. И защото се ужасяваше от отминаването на нощта. Колкото по-скоро откриеше своите мъже, толкова по-скоро щеше да си тръгне от нея.
Когато той не отговори, мълчанието, възцарило се между тях, бе осезаема тежест.
— Ще остана там и през деня — каза, макар вече да бе споделила плана с него. — Но когато падне нощта, ще се върна в тази къща.
— И аз ще бъда тук, за да те посрещна.
От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Кор остави хавлията и като взе една четка за коса, продължи да се грижи за косата й, започвайки от самите крайчета и разресвайки оплетените кичури.
— Ще ми липсваш — прошепна Лейла на наведената му глава.
Струваше й се някак неуместно, че мъж, така закоравял в битките, може да се грижи за нея по този начин, четката беше така малка в ръцете му, раменете му — така големи зад нея, изражението върху суровото му лице — невероятно нежно.
— Само едно денонощие е. — Той продължи към върха на главата й, видимо запленен от начина, по който черните зъбци минаваха през златната й коса. — Няма да усетим кога отново ще бъдем заедно.
Лейла кимна само защото усещаше, че емоционалното й равновесие е от жизненоважно значение за него, и искаше да се престори, че всичко е наред, заради него. Само че не за двайсет и четири часовата им раздяла говореше. А за онази, която щеше да трае до края на живота им.
Затвори очи и се опита да не мисли за това. Сърцето й едва-що бе намерило облекчение. Нямаше причина толкова бързо да се върне към тъгата.
— Обичам те — каза.
Кор спря и очите му откриха нейните в огледалото.
— Какво?
Лейла се обърна и вдигна поглед към него. Прескъпа Скрайб Върджин, никога нямаше да й омръзне това негово лице, миризмата, тялото му.
Повдигна се на пръсти и обви ръце около врата му и когато гърдите й се докоснаха до неговите, почувства вече познатата горещина да се разлива между бедрата й.
— Обичам те — повтори.
Той притвори очи и като че ли се олюля. А после улови ръцете й и ги свали от врата си.
— Шшт… — Целуна я веднъж и после втори път. — Трябва да вървя и ти също.
34
Докато стоеше в кабинета на Рот и слушаше цял куп глупости за Кор, Тор си повтаряше, че трябва да се стегне. Просто щеше да си лепне изражение, което показваше безрезервно съгласие, да кима на правилните места и може би да свива рамене от време на време.