Насреща му сини дънки, онази тениска на ангела от концерт на „Нирвана“, някаква фланелена простотия и чифт маратонки бяха натъпкани като някакво шантаво плашило с бог знае какво. „Главата“ на Ласитър беше найлонова торбичка, пълна с картофи, а черно-жълтата коса беше направена от дълги до коленете чорапи (вероятно на Бъч) и парцали за бърсане на пода, закрепени с безопасни игли.
Около врата на чучелото висеше изписана на ръка бележка: ШЕФЪТ БЕШЕ ТУК.
— Шибано копеле.
Трез преметна крака през ръба на леглото и даде на пулса си възможност да слезе под двеста удара в минута. След това влезе в банята. Добрата новина бе, че мигрената определено беше останала в огледалото за обратно виждане, наковалнята в дясната половина на главата му я нямаше, стомахът му настояваше шумно за храна.
След като си взе душ, избръсна се и си облече чисти дрехи, беше готов да направи онова, което трябваше — да отиде в „сЕнКи“ и да види какво става. Но първо извади мобилния си телефон и набра номера на брат си. Ай Ем вдигна на първото позвъняване.
— Как се чувстваш?
— Жив съм.
— Това е добре.
— Е?
— Какво „е“? — Когато Трез не отговори, Ай Ем започна да мърмори не особено цензурни неща. — Трез, сериозно, остави нещата така, става ли?
— Няма да го бъде. Ако обичаш, ще наемеш ли онази жена?
Последва дълго мълчание, в което, предположи Трез, Ай Ем се надяваше брат му да се вразуми. Само че на Трез не му пукаше. Щеше да изчака, докато не станеше на неговата, и Терез щеше да получи работата в „Сал“.
— Е, добре — сопна се Ай Ем най-сетне. — Ще й дам работата. Щастлив ли си сега?
Ни най-малко.
— Аха. Благодаря ти, мой човек. Постъпваш правилно.
— Нима? Не съм сигурен как точно, като ти осигурявам възможност за контакт с тази жена, ще помогне на когото и да било от нас.
Трез затвори очи и си припомни усещането от устните на Терез, вкуса й, миризмата й, прекосила студения въздух и изпълнила ноздрите… душата му.
Пристъп на повдигане пропъди мислите от ума му.
— Всичко ще бъде наред. Няма да я притеснявам.
— Аха. Вярвам ти.
След като затвори, Трез хвърли поглед към импровизираното подобие на ангела в ъгъла.
— Ласитър — изрече на висок глас. — Хайде, знам, че си тук някъде.
Зачака, сигурен, че ангелът ще прекрачи прага. Ще излезе от дрешника. Ще изпълзи изпод леглото. Той винаги беше наоколо, независимо дали го искаш, или не.
Защо ли се учудваше. Десет минути и ни-помен-от-ангела по-късно си каза, че би трябвало да се досети, че единствения път, в който искаше копелето да се появи, то, разбира се, се беше изпарило.
Облече си сако и излезе от стаята, вадейки отново телефона си, докато вървеше към голямото стълбище. Прати съобщение на Хекс и за негова изненада, незабавно получи отговор. Обикновено тя проверяваше алкохола в…
А, да. Снежна буря, клубът беше затворен, никой не излизаше навън.
Слезе във фоайето, прекоси мозайката с разцъфналото ябълково дърво и се отправи към билярдната, където завари около три четвърти от Братството с щеки и питиета в ръце.
Бъч се приближи до него, адски издокаран, както винаги.
— Ще се включиш ли? Искаш ли питие?
Преди Трез да успее да отговори, Хекс се появи иззад бара.
— Да, реших да не отваряме. От охраната ми звъннаха, че не могат да стигнат до клуба, барманите също. Никакви работещи момичета. Дойдоха единствено доставката на алкохол и диджеят, но неговият случай не се брои, защото предишната нощ се напил и останал да спи в клуба.
Трез отклони предложението на Бъч и се обърна към Хекс.
— Не мисля, че някога сме затваряли в четвъртък вечерта.
— Винаги има първи път.
— Снегът наистина ли е толкова зле?
— Виж сам.
Тя кимна към един от осемте прозореца от пода до тавана и Трез се възползва, за да сложи край на разговора и да се оттегли деликатно от стаята и всички останали. Не че не обичаше братята. Просто в сегашното му следмигренно, деликатно състояние приказките и смехът, тракането на топките и рапът му идваха повече.
Избра си прозореца, който бе най-близо до свода към фоайето, повдигна завесата и погледна в двора… или малкото от него, което можеше да види. Снегът валеше толкова силно, че не можеше да се различи нищо и на метър пред имението, и явно беше така от доста време. На охранителното осветление изглеждаше така, сякаш тежко бяло покривало беше метнато над всичко, контурите на покрива на Дупката, големите борови дървета в планината, колите, паркирани от другата страна на фонтана, бяха затрупани под половин метър сняг…
В началото не я видя, белите й одежди и качулката се сливаха с белия пейзаж. После обаче забеляза пролука в сипещата се снежна пелена, видя я да се обвива около една фигура.