Която се взираше в него.
Кръвта се отцеди вледеняващо от главата му.
— Селена? — прошепна. — Ти ли…
— Подобна буря не е нормална за това време от годината — измърмори Хекс до него.
Трез подскочи толкова високо, че едва не си удари главата в тавана. И начаса отново погледна през прозореца.
Фигурата беше изчезнала.
— Трез?
В този момент входният звънец се обади. Трез се обърна и изхвръкна от билярдната, изтича до тежката врата, отвори я и…
Избраницата Лейла се дръпна назад и бялата качулка, която беше вдигнала над русата си коса, падна назад. От белите й одежди се посипа сняг.
— Позволено ми е да бъда тук. — Вдигна ръце, сякаш Трез щеше да насочи пистолет към нея. — Имам разрешение. Попитай краля.
Трез се отпусна и затвори за миг очи.
— Не, да, не… разбира се. Влез.
Докато отстъпваше настрани, за да й направи път, нямаше представа защо Лейла бе заела толкова отбранителна позиция, нито защо бе излизала в нощ като тази. Не се замисли особено върху това обаче.
Всичките му усилия бяха насочени към това да се справи с факта, че когато я беше видял навън, начаса бе решил, че е неговата Селена, дошла да го види, завърнала се от мъртвите.
Което беше лудост. Напълно откачено.
Не съм сигурен как точно, като ти осигурявам възможност за контакт с тази жена, ще помогне на когото и да било от нас.
— О, я млъквай… — измърмори той.
— Моля? — попита Избраницата Лейла.
— Мамка му, извинявай. — Трез разтърка лицето си. — Говоря си сам.
Да, защото това изобщо не звучеше лудо. Ни най-малко. Ама хич.
За бога, трябваше да се вземе в ръце, преди тотално да е изперкал.
35
Докато прекрачваше прага и се оглеждаше из фоайето, Лейла не можеше да не се удиви колко бързо мястото, което бе неин дом, сега й се струваше чуждо. След всичкото време, което беше прекарала в имението на Братството, тя познаваше етажите и стаите му, обитателите и ритъма му така добре, както тези на Светилището. Сега обаче, след като Трез я остави и погледът й се плъзна по великолепното фоайе с многоцветните му колони, бумтящия огън и проблясващите кристални аплици, имаше чувството, че се намира в музей или дворец, който никога досега не е посещавала.
Но разбира се, думата „дом“ предполага, че си добре дошъл. А тя не беше.
— Ура! Ето те и теб!
Когато Бет се появи забързано от трапезарията и я прегърна, Лейла истински се зарадва най-сетне да види усмихнато лице.
— Получи ли снимките ми? — попита кралицата.
— Телефонът не беше у мен, но нямам търпение да ги видя.
Онова, което искаше да каже наистина, бе, че няма търпение да види малките си. Не я беше грижа за никакви снимки, искаше тях, и то веднага, само че не искаше да бъде груба и определено нямаше да се качи на горния етаж без покана. Един господ знаеше къде бе Куин…
Като по даден знак, сякаш Вселената беше твърдо решена да ги събере на едно място, Куин се появи на върха на стълбището. И, прескъпа Скрайб Върджин, беше облечен за война, тялото му беше обвито в черни кожени дрехи, гърдите и хълбоците му — препасани с оръжия, слабото му лице въплъщаваше агресия.
Погледна към нея и очите му се присвиха, сякаш преценяваше мишена. А после пое по застланите с червен килим стъпала така, сякаш беше на мисия.
Бет мигновено настръхна, а Лейла отстъпи назад, в случай че смяташе да я нападне, и гърбът й се удари в изваяното дърво на вратата на вестибюла. Ала вместо да се нахвърли отгоре й, Куин се насочи към трапезарията, а тежките му обувки думкаха по пода.
Дори когато изчезна, сякаш остави диря след себе си, яростта му тегнеше във въздуха като лоша миризма.
Това не е добре за малките, помисли си Лейла, докато вдигаше разтреперана ръка към косата си. Трябваше да преодолеят по някакъв начин този разрив в отношенията си, ала колкото и да й се искаше да вярва, че Куин ще омекне с течение на времето, боеше се, че това нямаше да се случи.
— Хайде — каза Бет тихичко. — Да се качим горе.
Лейла кимна и тръгна след нея. Не й убягна фактът, че я съпровождат до втория етаж, ала с всяка крачка сърцето й подскачаше от нетърпение, че ще види Рамп и Лирика. Едновременно с това обаче то се свиваше от тъга. Притисната от усещане за отчужденост, тя си помисли как още една част от живота й беше свършила почти преди да бе започнала. Не си беше дала сметка, че дори насред вината и тревогата й за Кор, тя бе познала щастие тук с малките, както и надеждата да ги отгледа заедно с Нала, Малкия Рот и Бити.